Патриция Корнуэлл - Прах

Кеймбридж, Масачузетс

Сряда, 19 декември

4,02 сутринта

Звънът на телефона заглушава неуморния тропот на дъжда по покрива. Сядам в леглото, а сърцето ми започва да подскача като уплашена катеричка. Поглеждам осветеното екранче, за да видя кой се обажда.

— Какво става? — питам мрачно, когато поздравявам Пийт Марино. — В този час не може да е нещо хубаво.

Кучето ми Сок се притиска до мен, а аз слагам ръка на главата му, за да го успокоя. Запалвам лампата и вадя бележник и химикалка от чекмеджето, докато Марино ми разказва за трупа, намерен на няколко километра оттук в МИТ, Масачузетския институт по технологии.

— В калта на едно от игрищата, наречено „Полето на Бригс“. Открили я преди трийсет минути — съобщава ми той. — Аз съм на път към мястото, откъдето вероятно е изчезнала, после отивам на местопрестъплението. Ще бъде напълно обезопасено, когато стигнеш там.

Мощният глас на Марино звучи, сякаш нищо не е станало между нас.

Направо не мога да повярвам на ушите си.

— Не съм сигурна защо ми се обаждаш.

Не би трябвало да го прави, но знам логиката му.

— На практика още не съм се върнала на работа, а съм и болна.

Звуча достатъчно спокойна и любезна, само дето гласът ми е леко дрезгав.

— По-разумно е да се обадиш на Люк или…

— Ще искаш лично да се погрижиш за този случай, докторе. Ще бъде истински рекламен кошмар, а ти определено не се нуждаеш от още един такъв.

Марино не си губи времето, а бързо намеква за уикенда ми в Кънектикът, който бе разгласен из всички новини. Не възнамерявам да го обсъждам с него. Звъни ми, защото може, сондира където си иска и прави каквото иска, за да се увери, че съм наясно с новото положение. След десет години, през които получаваше заповеди от мен, сега ролите ни са разменени. Марино е шеф. Аз не съм. Това е светът според Пийт Марино.

— Чий рекламен кошмар? А и моята работа не е в рекламата — отговарям.

— Труп в университетското градче на МИТ е кошмар за всички. Имам лошо предчувствие за това. Щях да дойда с теб, ако ме беше помолила. Не трябваше да ходиш сама.

Марино отново говори за Кънектикът, но се преструвам, че не го чувам.

— Наистина, просто трябваше да ме помолиш — добавя той.

— Вече не работиш за мен, затова не те помолих.

— Съжалявам за това, което ти е причинил този случай.

— Аз съжалявам за това, което причини на целия свят.

Изкашлям се няколко пъти и се протягам за водата.

— Трупът идентифициран ли е?

Нагласям възглавниците около себе си, а главата на Сок поляга на крака ми.

— Предполагаме, че е двайсет и две годишна студентка на име Гейл Шиптън.

— Къде е била студентка?

— В инженерния факултет на МИТ. Съобщили за изчезването й около полунощ. За последен път са я видели в бар „Сай“.

Любимото заведение на племенницата ми. Тази мисъл ме обърква. Барът се намира близо до МИТ и обслужва художници, физици и компютърни вълшебници като Луси. От време на време тя и партньорката й Джанет ме водят там в неделя на обед.

— Мястото ми е познато.

Това е единственият ми отговор за човека, който ме изостави. Знам, че съм по-добре без него. Само да можех да повярвам в това.

— Очевидно Гейл Шиптън е била там късно вчера следобед с приятелка, която твърди, че към пет и половина телефонът на Гейл звъннал. Излязла навън, за да чува по-добре, и никога не се върнала. Не трябваше да ходиш сама в Кънектикът. Можех поне да те закарам — казва Марино.

Няма да ме попита как се справям след онова, което ми причини с напускането си, за да започне отначало.

Отново е ченге. Звучи щастлив. Не му пука как се чувствам заради начина, по който го направи. Единственото, за което иска да научи, е Кънектикът. Всички искат да узнаят за това, но аз не дадох нито едно интервю, а и не е нещо, за което да говориш. Ужасно ми се иска Марино да не бе заговорил за него. Струва ми се, че съм скрила нещо ужасно в заключено чекмедже, но сега то е отново пред мен.

— Според приятелката не е ли било необичайно, че момичето е излязло навън да говори по телефона, но не се е върнало?

Действам на автопилот и се опитвам да си върша работата, вече да не се интересувам от Марино.

— Знам само, че когато Гейл престанала да отговаря на съобщенията си и да си вдига телефона, приятелката й се притеснила, че може да се е случило нещо лошо.