Патриция Корнуэлл - Прах

Нещо познато се появява в съзнанието ми. Стресвам се от сходството с онова, което Бентън ми изпрати преди няколко седмици, когато пое значителен риск. Без пълномощие от ФБР той ме попита за мнението ми за убийствата, по които работеше във Вашингтон. Но онези жени имаха найлонови пликове на главите, а тази няма. Те имаха промишлени лепенки около вратовете и закачени панделки, а това е типичният за убиеца им модел, който липсва тук.

Дори не знаем дали става дума за убийство, напомням си. Не бих се изненадала, ако младата жена е умряла внезапно, а уплашеният й компаньон се е паникьосал, увил я е в чаршаф, вероятно взет от общежитието, а после я е оставил навън, където да бъде намерена бързо.

— Подозирам, че някой е закарал колата си близо до оградата, отворил е вратата и я е завлякъл вътре — продължава Марино, докато аз разглеждам снимките, разстроена от тях на някакво подсъзнателно ниво, дълбоко интуитивно.

Опитвам се да си обясня какво чувствам, но не мога и не казвам и дума на Марино.

Бентън ще бъде уволнен, ако ФБР узнае, че е споделил поверителна информация с жена си. Няма значение, че съм експерт, чиято юрисдикция включва федерални случаи и вероятно бездруго щяха да се консултират с мен. По принцип го правят, но по някаква причина не го направиха сега. Шефът на Бентън, Ед Гранби, не си пада по мен и би се изкефил страхотно да уволни мъжа ми.

— Портата не била заключена — съобщава ми Марино. — Двойката, която намерила трупа, казва, че била затворена, но не и заключена. Останалите порти са обезопасени с вериги и катинари, така че никой да не може да влезе след работно време. Който и да е отговорен за изхвърлянето на трупа, е знаел, че една от портите не е заключена, или е имал ключ.

— Тялото изглежда изложено нарочно — казвам и усещам как главата ми натежава от хроничното главоболие. — Жената е по гръб, краката й са изправени, едната й ръка грациозно почива на корема й, другата е протегната, а китката й е извита като на балерина. Нищо не е в безпорядък, чаршафът е внимателно увит около нея. Всъщност не съм сигурна, че това е чаршаф.

Увеличавам образа максимално.

Някакъв бял плат е. Разполагането на трупа е символично, ритуално.

Сигурна съм в това и стомахът ми се свива от ужас.

Ами ако е същото? Ами ако той е тук?

Напомням си, че случаите във Вашингтон са пресни в ума ми, защото те са причината Бентън да не си е у дома, а и наскоро разглеждах снимките от местопрестъпленията, аутопсиите и докладите от лабораторията. Тяло, увито в бял плат и разположено скромно, по никакъв начин не означава, че този случай е свързан с другите, повтарям си.

— Била е оставена така нарочно — казва Марино, — защото това означава нещо за шибания откачалник, който го е направил.

— Как може някой да закара тялото дотам, без да го видят? — питам и съсредоточавам вниманието си там, където му е мястото. — На игрището, насред общежитията и апартаментите на МИТ? Да започнем с идеята, че си имаме работа с човек, който познава района, вероятно друг студент или служител, някой, който живее или работи тук.

— Мястото, където е оставена, не е осветено нощем — казва той. — Зад закритите тенис кортове, нали знаеш оня голям бял балон, а после са игрищата. Ще те взема след около трийсет-четирийсет минути. Сега съм до бар „Сай“. Затворено е, разбира се. Няма и следа от човек, никакви светлини. Ще огледам отвън, където може да е говорила по телефона, после ще потегля към къщата ти.

— Сам си, нали? — питам.

— Точно така.

— Внимавай, моля те.

Сядам в леглото и сортирам папките в спалнята на къщата ни от деветнайсети век, построена от известен трансценденталист.

Започвам със самоубийството, което Марино спомена. Преди три дни, в неделя, 16 декември, двайсет и шест годишната Сакура Ямагата скочила от покрива на кооперацията си в Кеймбридж. Причината за смъртта й е онова, което може да се очаква в подобни случаи — многобройни наранявания, мозъкът се отделя от черепната кухина, сърцето, дробовете и далакът й са разкъсани. Костите на лицето, краката, ръцете и таза са натрошени страховито.

Преглеждам снимките, които включват шокираните погледи на зяпачите. Много от тях са в спортни екипи и са обвили ръце около себе си заради студа. Виждам изискан сивокос мъж в костюм и вратовръзка, който изглежда замаян и победен. На една от снимките той стои до Марино, който говори и сочи. На друга снимка сивокосият е клекнал до трупа. Главата му е сведена и трагична, със същото победено изражение на лицето.