Патриция Корнуэлл: Прах

Видях и узнах. Постигнах съвършената истина. После животът се завърна, издърпа истината изпод мен и аз съм все още тук, задържана от гравитацията. Страдаща от амнезия. Не мога да си спомня и да споделя онова, което най-после можех да обясня на съкрушените хора, след като се погрижа за мъртвите им близки. Безпристрастна съм, когато отговарям на въпросите им, а те винаги са едни и същи.

Защо? Защо? Защо?!

Как може някой да извърши нещо подобно?

Никога не съм имала добро обяснение. Но такова съществува и аз разполагах с него за кратко. Онова, което винаги съм искала да кажа, бе на върха на езика ми, но после се върнах в съзнание и яснотата бе заменена от току-що свършената работа. Кошмарните образи, които човек никога не би трябвало да вижда. Кръв и месинг в коридора, украсен за празниците. А после и вътре в класната стая. Децата, които не можах да спася. Родителите, които не можах да утеша. Уверенията, които не можах да дам.

Страдали ли са?

Колко бързо е станало?

Повтарям си, че грипът е виновен. Няма нищо, което да не съм виждала и с което да не мога да се справя. Усещам как гневът ми се надига и събужда спящия в мен дракон.

— Повярвай ми, не искаш никой друг да се занимава с това — настоява Марино.

Ако искам да съм честна със себе си, трябва да призная, че ми е приятно да чуя гласа му. Не искам да ми липсва компанията му, както тъкмо стана. Не бих отишла с никого другиго на откачения медиен панаир, улиците, претъпкани с телевизионни ванове, сателити, бръмченето на хеликоптери в небето, сякаш снимат филм.

Изстрелите от упор ли са били?

Ново надигане на гнева. Не мога да си позволя да събудя дракона. По-добре стана, че Марино не беше с мен. Знам с какво може да се справи и съм наясно, че би избухнал като стъкло, разбито от вибрации, прекалено силни, за да ги чуеш.

— Мога само да ти кажа, че имам предчувствие, докторе — заявява познатият глас, който сега звучи по-самоуверен. — Някакъв шибан откачалник тъкмо започва. Може да му е дошла идеята заради онова, което се случи наскоро.

— Онова, което се случи в Нютаун, Кънектикът?

Не схващам как е стигнал до подобен извод и ми се иска да спре да говори за Кънектикът.

— Така става обикновено — потвърждава той. — Шибан откачалник открадва идеята на друг шибан откачалник, който застрелва сума ти хора в кино или училище.

Представям си как Марино шофира из тъмните улици на Кеймбридж. Несъмнено не си е сложил предпазния колан, но няма смисъл да си хабя думите да му напомням, че отново е ченге. Той е склонен да се върне бързо към лошите си навици.

— Не е била застреляна, нали? — питам, за да сменя неприятната тема. — Дори не си сигурен, че е убийство.

— Не изглежда да е била застреляна — потвърждава той.

— Тогава да не объркваме нещата с онова, което стана в Кънектикът.

— Писна ми от кретени, които медиите награждават.

— Всички изпитваме същото.

— Проклетите репортери само влошават нещата и карат идиотите да извършат нещо подобно. Не би трябвало да съобщаваме имената на убийците, а да ги погребваме в необозначени гробове.

— Да се съсредоточим върху настоящия случай. Знаем ли дали момичето има видими наранявания?

— Нищо на пръв поглед — отговаря Марино. — Но със сигурност не се е увила сама в чаршафа и не е отишла там, за да се просне и да умре в дъжда и калта.

Марино е подминал заместника ми, Люк Зенър, или когото и да било друг от съдебните лекари в КЦК, но не заради това, че аз съм най-квалифицираната, макар да е така. Става дума за самия него — той се връща към по-раншния си живот, за да бъде човекът, който беше, когато се запознахме. Вече не работи за мен. Има право да ме призове. Смята, че така е редно, и ще ми го напомня колкото се може по-често.

— Искам да кажа, ако наистина не се чувстваш готова…

Звучи ми като предизвикателство.

Не знам. Как мога да преценя нещо в момента? Изтощена съм и умирам от глад. Не мога да спра да мисля за варени яйца с масло и пипер, горещ прясно изпечен хляб и еспресо. Бих убила за чаша студен портокалов сок.

— Не, не, най-лошото премина — отговарям, като се протягам към бутилката с вода на нощното шкафче. — Остави ме да се стегна.

Единственото ми движение обаче е да отпия огромна глътка вода. Жаждата ми вече не е неутолима, а устните и езикът ми не са сухи като хартия.

— Пих сироп за кашлица, преди да си легна. С кодеин.

— Късметлийка.

— Малко съм замаяна, но съм добре. Но не е добра идея да шофирам, особено в това време. Кой я намери?