Патриция Корнуэлл - Легло от кости

Пратих й есемес:

Ти ли си? Кафе?

И ето я на прага на вратата ми, стройна, със забележителна атлетична фигура, в прилепнала по тялото й черна тениска, черен копринен свободно падащ панталон и черни кожени маратонки. Вените й изпъкваха по силните й ръце, а златистата й коса бе още влажна след сутрешния душ. Изглеждаше така, сякаш вече е минала през залата за фитнес и е на път да се срещне с някого, за когото нищо не знам, макар да бе едва седем сутринта.

— Добро утро — казах аз и си спомних колко е хубаво, когато тя е наоколо. — Мислех, че летиш.

— Подранила си.

— Изостанала съм с хистологията и се надявам да наваксам, макар че се съмнявам — отговорих аз. — Следобед съм в съда по случая Милдред Лот или май е по-правилно да го нарека „Спектакъла Милдред Лот“, защото призоваването ми да дам показания не е нищо повече от търсене на сензация.

— Може да се окаже по-сериозно — каза Луси и симпатичното й лице стана загрижено.

— Да… може да бъде притеснително. Всъщност очаквам да е точно така. — Наблюдавах я с любопитство.

— Погрижи се Марино или някой друг да те придружи. — Тя спря по средата на пътя по бронзовосивия мокет и погледна нагоре към стъкления глобус.

— Май теб те чувам да ходиш насам-натам през последния час — продължих аз опитите да разбера нещо. — Започнах да се притеснявам, че някой е проникнал с взлом.

Това бе моят начин да попитам какво става с нея.

— Не съм била аз — каза тя. — Дойдох току-що… отбих се да проверя нещо.

— Нямам представа кой друг е тук, нито кой е дежурен — признах си аз. — Значи не си била ти… Но защо тогава някой от дежурните ще броди из този етаж?

— Трябва да е бил Марино. По това време… Изненадана съм, че не си забелязала чудовището му на паркинга.

Не й възразих, макар че най-малко тя можеше да говори така. Племенницата ми не шофираше нищо с по-малко от петстотин конски сили мощност, обикновено V12, за предпочитане италианско, макар последната й придобивка да бе британска, но можеше и да бъркам. Не разбирах от суперколи, нямах парите й, а дори да ги имах, не бих ги харчила за ферарита и летящи машини.

— Какво ли прави тук толкова рано? — чудех се на глас аз.

— Снощи решил да поеме дежурството и пратил Томи у дома.

— Как така? Та той снощи се върна от Флорида. Защо му е да бъде дежурен? Не си спомням някога да е поемал дежурства. — Наистина беше озадачаващо.

— Добре, че не се е случило нищо сериозно, защото ако питаш мен, той е спал. Или цяла нощ е туитвал — допълни тя.

— Объркана съм.

— Не ти ли е казал, че внесе в отдел „Разследване“ надуваемо легло?

— Недопустимо е тук да има легла. Дежурните нямат право да спят. А и откога той е поел дежурства? — повторих аз.

— Откакто се скара с онази… Как й беше името?

— Коя?

— Или пък орнаментира и не желае да шофира.

Нямах никаква представа за какво говори Луси. Тя продължи:

— Само че напоследък често му се случва — погледна ме тя в очите. — Онази… нали се сещаш… запознал се с нея в „Туитър“, но трябвало да престане да я следва. Защото… тя го направила на глупак.

— Орнаментира ?

— Малки, мини бутилки, които превръща в орнаменти. След като изпие, каквото има в тях. Не си го чула от мен.

Сетих се за рождения ден на Марино, 11 юли. Никога не се чувстваше щастлив и с напредването на възрастта нещата явно бяха се влошили.

— Попитай го сама, лельо Кей — допълни Луси и аз си спомних за посещението ми при него в новия му дом в Западен Кеймбридж.

В къщата му, разположена на малък парцел с лице към гората, имаше работещи камини и истински паркет, както се хвалеше той. В мазето бе монтирал сауна, работилница и боксова круша — все придобивки, с които той се гордееше. Когато спрях с колата, с кошница с домашен киш с аспержи и сладък „салам“ от бял шоколад, той беше се покатерил на стълба и фиксираше под покрива низ от светещи малки стъклени черепи, малки бутилки от водка „Кристална глава“. Поръчал ги направо от спиртоварната и ги превръщал в орнаменти, побърза да ми се похвали той, преди да го попитам. „Подготвям се за Хелоуин“, весело бе допълнил и аз трябваше да се досетя, че отново е започнал да пие.

— Не помня какво трябва да правиш днес, освен може би да пуснеш кепенците на поредната свинеферма някъде — казах аз на Луси и изтласках от съзнанието си всички ужасни неща, които Марино някога бе правил под влияние на алкохола.

— Югозападна Пенсилвания — продължи тя да се оглежда из офиса ми, сякаш в него се беше променило нещо, за което би трябвало да знае.