Патриция Корнуэлл - Легло от кости

Само че такова нещо нямаше. Или поне аз не се сещах. Хвойната-бонзай върху желязната заседателна маса бе ново попълнение, но това е всичко. Фотографиите, сертификатите, дипломите, които тя поглеждаше, си бяха все същите, както и орхидеите, гардениите и палмата саго. Извитото ми писалище с черна ламинирана повърхност, което напрегнато разглеждаше, сякаш го вижда за първи път, си беше същото. Както и черният гранитен плот зад стола ми, който тя реши да изследва отблизо.

Преди немного време се отървах от микродисектора, за да го сменя със „Сканскоп“, който ми позволяваше да разглеждам микроскопични слайдове, и аз наблюдавах как Луси проверява монитора, като машинално го включва и изключва. После вдигна клавиатурата и я обърна, след което се премести на верния ми микроскоп „Лайка“, от който никога нямаше да се откажа, защото няма друг инструмент, на който да вярвам повече, освен на очите си.

— Прасета и пилета в област Вашингтон… както обикновено — каза тя, продължавайки да се разхожда наоколо, да гледа вторачено, да докосва и повдига разни неща. — Фермерите си плащат глобите и продължават както си знаят — допълни тя. — Трябва някой път да те взема с мен, за да видиш кочини, където животните са натъпкани като сардели. И да се срещнеш с хора, които се държат ужасно с животните, включително с кучетата… — Приглушен звук обяви получаването на текстово съобщение и тя го прочете на екрана на своя айфон. — …Вади с помия, изтичаща в потоците и реките. — Тя изтрака отговор с палците си, усмихната, сякаш онзи, с когото общуваше, бе някой, когото обича, или поне бе забавен човек. — Надеждата е да заловим задниците във flagrante delicto и да сложим край на безчинствата им.

— Надявам се да си внимателна. — Изобщо не бях въодушевена от новата за нея роля на екозащитник. — Започнеш ли да се бъркаш в бизнеса на хората, нещата бързо могат да загрубеят.

— Както с нея ли? — тя кимна към компютъра ми и изображението на екрана.

— Нямам представа — признах аз.

— На кого ли Ема Шуберт се е опитала да отнеме прехраната?

— Всичко, което знам, е, че два дни преди да изчезне при разкопките е намерила зъб — отговорих аз. — Изглежда е първият открит в последно време в костно находище. Тя и другите учени са започнали да копаят там преди няколко лета.

— Находище на кости, което може да се окаже най-богатото, откривано някога накъде — каза Луси. — Гробище на стадо динозаври, загинали едновременно, което е крайно необичайно, може би дори безпрецедентно. Това е невероятна възможност да се сглобят цели скелети и да се напълни с тях един музей — място, където да се стичат туристи и любители на динозаврите от цял свят. Освен ако районът не се окаже прекалено замърсен.

Няма как да прочетеш нещо за Гранд Прери и да не научиш за икономическото значение на добиващите се там природен газ и петрол.

— Две хиляди и седемстотин километра преносна мрежа, по която се прехвърля синтетичен нефт от битумните пясъци в Албърта до рафинериите в Средния Запад и оттам нататък по целия път до Мексиканския залив — продължи Луси и изчезна в банята, където на плота до умивалника имаше кафеварка „Кюриг“ за кафе от капсули. — Замърсяване, глобално затопляне и тотална разруха.

— Опитай „Или монодоза”… в сребърната кутия — извиках й аз. — Моето го искам двойно.

— Значи тази сутрин сме на кафе „ала кубано“.

— Нерафинираната захар е в шкафа — казах аз, докато изпих последната глътка студено кафе и щракнах пак върху клавиатурата.

Какво пропускам?

Не можех да се отърся от това тягостно усещане… Отново се съсредоточих върху преекспонираната фигура, чието лице бе скрито от лъчите на яркото слънце. Човекът не изглеждаше много едър и можеше да бъде жена, дребен мъж или по-голямо дете. Носеше шапка против слънце с воал отстрани и широка периферия, която, изглежда, придържаше с два пръста на дясната си ръка, може би заради вятъра.

Не можех да различа нито една черта в тъмното засенчено лице, нито в какво беше облечен човекът, освен че към широкополата шапка трябваше да се добави яке с дълги ръкави или широка риза. Едва забележимо проблясване около дясното слепоочие подсказваше за очила, може би слънчеви. И пак не бях сигурна в нищо. Не знаех повече, отколкото преди около дванайсет часа, когато отворих прикачения към имейла файл.

— Не съм чула нищо повече от ФБР, но Бентън ми организира среща днес по-късно, ако, разбира се, успея да изляза от съда навреме за нея — казах аз, надвиквайки изпускащата пара кафеварка. — И даже не среща, а по-скоро неофициално обсъждане, понеже все още нищо не се е случило след получаването на видеоклипа.