Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

— Брюстър!

Гласът й го закова на място, сякаш бе насочила пистолет.

— Защо, по дяволите, си мислиш, че можеш да паркираш на моето място?

Той се ухили и широко разтвори ръце. Проблеснаха пръстени и фалшив „Ролекс“, а пистолетът му се показа изпод якето.

— Огледай се наоколо. Кажи ми какво виждаш. Няма нито едно проклето място за паркиране в целия Шарлът.

— Точно затова на важните хора като мен са определени специални места — отвърна тя на детектива, който бе един от подчинените й, и му подхвърли ключовете си. — Върни ми ги, след като преместиш колата ми — нареди тя.

Уест бе на четиридесет и две години, жена, след която все още се обръщаха. Никога не се беше омъжвала и обвързвала с нещо различно от онова, което й бе предопределено според нея самата. Имаше тъмночервена коса, леко рошава и по-дълга, отколкото я харесваше, тъмни и бързи очи, и сериозна фигура, която не заслужаваше, тъй като не правеше нищо, за да я поддържа. Носеше униформата си по начин, който караше другите жени да пожелаят да изглеждат като нея, но не заради това обличаше синята полицейска униформа вместо цивилните дрехи. Тя бе началник на повече от триста следователи, тарикати като Роналд Брюстър, които непрестанно се нуждаеха от напомняния за ред и законност.

Ченгетата я поздравиха учтиво, когато влезе в сградата. Тя зави надясно и се отправи към кабинета, където началник Джуди Хамър решаваше всички проблеми на полицията в тази област от сто и трийсет квадратни километра с почти шест милиона население. Уест обичаше шефката си, но в момента никак не я харесваше. Знаеше защо бе повикана толкова рано, но не можеше нито да обясни, нито да овладее положението. Това беше смахнато. Тя влезе във външния кабинет на Хамър, където капитан Фред Хорджис говореше по телефона. Той закри слушалката с лявата си ръка и поклати глава към Уест, за да й покаже, че нищо не може да направи. Тя се приближи към тъмната дървена врата, където на лъскава месингова табелка бе изписано името на Хамър.

— Никак не е добре — предупреди я Хорджис.

— Защо ли не се нуждая да го чуя и от тебе? — отвърна Уест раздразнено.

Балансирайки товара си, тя почука с върха на излъсканите си черни обувки и натисна дръжката с коляно, като едва не разля кафето си, задържайки го в последния момент. Вътре Хамър седеше зад отрупаното си бюро, заобиколена от рамкираните снимки на децата и внуците си. На стената зад нея висеше девизът й: „Предотвратете следващото престъпление!“. Хамър беше в началото на петдесетте, облечена в елегантен делови костюм. Телефонът й звънеше безспирно, но в момента умът й бе зает с по-важни проблеми.

Уест разтовари багажа си на единия стол и седна на другия, близо до месинговата награда „Крилатата Победа“, която Асоциацията на полицейските началници бе връчила миналата година на Хамър. Тя не си бе направила труда да я постави на почетно място. Всъщност високата около метър награда продължаваше да заема същото парче от килима до бюрото, сякаш чакаше да я преместят на по-добро място. Джуди Хамър печелеше подобни награди, защото не я интересуваха. Уест махна капака на чашата с кафе и от нея се вдигна пара.

— Вече знам за какво става дума — каза тя. — А ти знаеш какво мисля по въпроса.

Хамър махна с ръка, за да я накара да замълчи. Тя се наведе напред и постави ръце на бюрото си.

— Вирджиния, най-после получих подкрепата на градския съвет, градската управа и кмета — започна тя.

— И всеки един от тях, включително и ти, греши — отвърна Уест, докато разбъркваше захарта и сметаната в кафето си. — Не мога да повярвам, че си успяла да ги навиеш за това. А и веднага мога да ти кажа, че ще намерят някакъв начин да прецакат всичко, защото всъщност не искат да стане. А и ти не би трябвало да го искаш. Напълно откачено е криминален репортер да стане ченге доброволец и да излезе на улицата с нас.

Чу се шумолене на хартия, докато Уест разопаковаше мазната кифла, която Хамър не би доближила до устата си дори в миналото, когато беше под нормата и цял ден бе на крак, работейки в затвора, в отдела за малолетни престъпници, за криминален анализ, досиета, проверки, кражби на коли и по всички други вълнуващи задачи, които жените получаваха по времето, когато не им позволяваха да патрулират из улиците. Тя категорично не вярваше в употребата на мазнини.

— Имам предвид, айде стига! — каза Уест, след като сдъвка хапката си. — Последният криминален репортер на „Обзървър“ ни прекара така зловещо, че ти осъди вестника.