Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

Хамър не обичаше да си спомня за Уайнстийн, бездарното „чудо“, а всъщност престъпник, чийто метод бе да се промъкне в кабинета на дежурния капитан или следствения отдел, когато наоколо нямаше никой. Той имаше навика да краде доклади направо от бюрата, принтерите и факсовете. Гнусното му поведение достигна до кулминация с написването на статия за Хамър, отпечатана на първа страница на неделния вестник, в която твърдеше, че тя използва полицейския хеликоптер за лични нужди. Също така обясняваше как заповядвала на свободните от дежурство ченгета да я возят нагоре-надолу и да вършат домакинската работа в дома й. Когато дъщеря й била арестувана за шофиране в пияно състояние, Хамър уредила да отпаднат обвиненията срещу нея. Нищо от написаното не беше вярно. Тя дори нямаше дъщеря.

Хамър се изправи, видимо изморена и разстроена от ужасното състояние, в което се намираше светът. Погледна през прозореца, пъхнала ръце в джобовете на полата си, с гръб към Уест.

— „Шарлът Обзървър“ и градската управа мислят, че не ги разбираме и не ни пука за тях — започна тя проповедта си отново. — А аз знам, че те не ни разбират и не им пука.

Уест смачка остатъците от закуската си и отвратено ги метна в коша.

— Всичко, от което „Обзървър“ се интересува, е да спечели още един „Пулицър“ — каза тя.

Хамър се обърна към нея със сериозен израз.

— Вчера обядвах с новия им издател. За първи път поне от десет години насам някой от нас успява да проведе цивилизован разговор с техен човек. Истинско чудо.

Полицейската началничка се заразхожда из стаята, като жестикулираше страстно. Нямаше съмнение, че държи на мисията на живота си.

— Наистина трябва да опитаме това. Възможно ли е да се обърне срещу нас? Абсолютно… — Тя замълча за момент. — Но може и да свърши работа. Анди Бразил…

— Кой? — прекъсна я Уест.

— Много е решителен — продължи Хамър. — Завършил е нашата академия за доброволци. Най-високите оценки, които някога сме виждали. Страхотно впечатлил инструкторите. Това означава ли, че няма да ни навреди, Вирджиния? Не, не. Това, което няма да понеса, е този млад репортер да съсипе някое от разследванията ни, като излезе сам на улицата и получи погрешна представа за нашата работа. Няма да го заблуждаваме, лъжем или нараняваме.

Уест сключи ръце зад главата си и изстена. Хамър се върна до бюрото си и седна.

— Ако това тръгне добре — продължи началничката, — помисли си каква полза ще има за отдела и за включването на обществото в полицейската работа не само тук, а и навсякъде по света. Колко пъти съм те чувала да казваш: „Само ако можеше всеки гражданин да излезе поне за една нощ с нас?“.

— Никога вече няма да го кажа — отвърна Уест убедено.

Хамър се облегна на бюрото и размаха пръст срещу заместничката си, от която се възхищаваше, макар понякога да й се искаше да я хване и раздруса заради прекалено дребнавото й мислене.

— Искам те отново на улицата — нареди тя. — С Анди Бразил. Дай му една добра доза, която няма да забрави.

— По дяволите, Джуди! — възкликна Уест. — Не постъпвай така с мен. Затънала съм до ушите в децентрализирането на разследванията. Целият отдел „Улични престъпления“ е прецакан, двама от капитаните ми са навън. Гуди и аз не можем да се съгласим по нито един въпрос, както обикновено…

Хамър не я слушаше. Тя сложи очилата за четене и започна да преглежда някакъв доклад.

— Уреди всичко още днес — нареди тя.

Анди Бразил тичаше бързо и усилено. Издиша тежко и провери времето на часовника си „Касио“, докато спринтираше по пистата на колеж „Дейвидсън“ в малкото градче със същото име, северно от големия град. Тук той беше пораснал и ходил на училище със стипендии за добър успех и майсторство в тениса. Беше живял в колежа през целия си живот, всъщност в една разнебитена дървена къщичка на улица „Мейн“ срещу гробището, което, също като наскоро смесеното училище, беше отпреди Гражданската война.

Допреди няколко години майка му работеше в кухнята на колежа и Бразил израсна в университетското градче, наблюдавайки богатите хлапета и учените, които винаги бързаха нанякъде. Дори когато вече завършваше с отличие, някои от съучениците му, обикновено най-популярните момичета, го смятаха просто за някой от обслужващия персонал. Те флиртуваха с него, докато сипваше яйца и овесени ядки в чиниите им, но винаги изглеждаха изненадани, когато минаваше покрай тях в коридора, натоварен с учебници и уплашен да не закъснее за час.