Сергей Лукяненко - Нощен патрул

— Поставяш неправилно въпроса — поклати глава шефът. — Дали тя ще се съгласи да работи с теб, ето къде е въпросът.

Совата отново закряска.

— Да — каза шефът, обръщайки се вече не към мен, а към птицата, — за много неща си права. Но кой молеше за ново обжалване?

Птицата застина.

— Обещавам ти, че ще ходатайствам. И този път имаш шансове.

— Борис Игнатиевич, моето мнение… — започнах аз.

— Извинявай, Антоне, но то не ме вълнува… — Шефът протегна ръка, совата тромаво пристъпи със своите покрити с меки пера крака и се качи върху дланта му. — Изобщо не разбираш какъв късмет имаш.

Премълчах. А шефът се приближи към прозореца, отвори го и протегна ръка. Совата заразмахва бързо криле и пропадна надолу. Хубава препарирана сова!

— Накъде тръгна… то?

— Към апартамента ти. Ще работите в екип… — Шефът потри горната част на носа си. — Да! Имай предвид, тя се казва Олга.

— Совата?

— Совата. Ще я храниш, ще се грижиш за нея — всичко ще бъде наред. А сега… поспи още малко и ставай. Можеш да не идваш в офиса — изчакай Олга и се хващай за работа. Например, провери околовръстната линия на метрото…

— Как така да поспя още… — започнах аз. Но светът около мен вече помръкваше, избледняваше, разтапяше се. Ъгълчето на възглавницата болезнено се беше впило в бузата ми.

Лежах в леглото си.

Главата ми тежеше, сякаш имах пясък в очите. Гърлото ми беше пресъхнало и ме болеше.

— Ааа… — изстенах хрипливо и се обърнах по гръб. Заради тежките завеси не можех да разбера дали навън е нощ или вече отдавна е ден. Погледнах косо часовника: светещите цифри показваха осем.

Шефът ме удостояваше за първи път с аудиенция по време на сън.

Това е неприятно, при това най-вече за шефа, комуто се е наложило да прониква в съзнанието ми.

Очевидно наистина сме зле с времето, щом той е сметнал за необходимо да проведе инструктаж в света на сънищата. Но гледай ти… каква реалност! Не очаквах. Разборът на задачата, тази глупава сова…

Потрепнах — някой почука от външната страна на стъклото. Слабо и многократно, сякаш като с нокти. Дочу се приглушено тракане.

Честно казано, какво друго можех да очаквам?

Скочих на крака, с глупав вид оправих гащетата си и се втурнах към прозореца. Цялата тази гадост, която погълнах, готвейки се за лова, все още действаше и различавах ясно очертанията на предметите.

Рязко дръпнах пердето. Вдигнах щорите.

Совата стоеше на перваза. Леко бе присвила очи — все пак вече се беше съмнало и бе прекалено светло за нея. От улицата, разбира се, е трудно да се разбере що за птица се е настанила на прозореца на десетия етаж. Виж, ако съседите надникнеха, щяха доста да се учудят. Полярна сова в центъра на Москва!

— Това пък какво е… — тихо казах аз.

Искаше ми се да се изразя по-цветисто. Но ме отучиха от този навик в самото начало на работата ми в Патрула. По-точно — сам се отучих. Като видиш един-два пъти Тъмен смерч над човека, когото си наругал, веднага започваш да си държиш езика зад зъбите.

Совата ме гледаше. Чакаше.

А птиците наоколо бяха полудели. Ято врабци, накацали на поотдалечено дърво, бяха застинали и чуруликаха. Враните бяха по-смели. Накацали бяха на съседския балкон и на по-близките дървета. И крякаха, без да спират, като от време на време излитаха и кръжаха около прозореца. Инстинктите им подсказваха да очакват всевъзможни бъдещи неприятности от такъв неочакван съсед.

Но совата не реагираше. Тя би плюла и на врабците, и на враните. Стига да можеше, разбира се.

— Каква пък си ти? — промърморих аз, докато отварях прозореца, безмилостно откъсвайки залепените рамки. Хубав номер ми изигра шефа с този партньор… с тази партньорка…

С едно замахване на крилете тя се вмъкна в стаята, кацна на гардероба, затвори очи. Сякаш си живееше тук открай време. Може би бе измръзнала по пътя? Не, нали е полярна…

Заех се със затварянето на прозореца, като размишлявах трескаво какво да правя сега: как да общувам с нея, с какво да я храня? И как ли това пернато създание би могло да ми помогне?

— Олга ли се казваш? — попитах, след като приключих с прозореца. От процепа продължаваше да духа, но оставих решаването на проблема за по-късно. — Ей, птицо!

Совата отвори леко едното си око. Игнорираше ме по същия начин, по който се държеше със суетящите се врабци.

С всеки изминал миг се чувствах все по-нелепо. Първо — имах партньор, с когото бе невъзможно да се общува. И второ — та нали това беше жена!