Сергей Лукяненко - Нощен патрул

Влакът се приближи към «ВДНХ» [4] ВДНХ — Изложение на постиженията на народното стопанство; популярен огромен изложбен комплекс в Москва. — Бел.прев. . Момчето махна ръка от стъклото, излезе на перона и бързо закрачи към стария изход. Девойката остана.

По дяволите!

Двамата още бяха съвсем близо и не можех да разбера кого от тях усещам!

И в този момент мелодията на Зова изви ликуващо, в нея започна да се промъква и реч.

Това беше жена!

Изскочих през затварящите се врати и бързо тръгнах след момчето.

Прекрасно. Ловът се приближаваше към своя край.

Само че как възнамерявах да успея с разредения амулет? Нямах никаква представа…

От вагона излязоха съвсем малко хора, на ескалатора се качихме само четирима. Най-отпред момчето, след него — жена с детенце, после аз, а подире ми — доста уморен възрастен полковник. Аурата на военния беше красива, ярка, цялата изтъкана от блестящи стоманеносиви и сини багри. Дори си помислих, подигравателно и уморено, че мога да го повикам на помощ. Такива все още вярват в понятието «офицерска чест».

Само че ползата от стария полковник щеше да е по-малка от мухобойка в лов на слонове.

Изхвърлих глупавите мисли от главата си и отново погледнах момчето. Със затворени очи — сканирах аурата.

Резултатът беше обезкуражаващ.

Заобикаляше го преливащо се, полупрозрачно сияние. От време на време се оцветяваше в червено, на моменти в него се наливаше плътнозелено, понякога избухваше в тъмносиньо.

Рядко срещан случай. Неоформена съдба. Неясен потенциал. Момчето можеше да израсне като голям негодник, а можеше и да се окаже нищожество, празен човек, каквито всъщност са повечето на света. Всичко беше пред него, както се казва. Подобни аури са обичайни за децата до две-тригодишна възраст, но при по-големите се срещат изключително рядко.

Сега беше ясно защо Зовът е насочен именно към него. Деликатес, няма спор.

Усетих как устата ми се пълни със слюнка.

Прекалено дълго продължи всичко това, прекалено дълго… Гледах момчето — тънкото вратле под шала му — и проклинах шефа, традициите, ритуалите — всичко, от което се състоеше работата ми. Венците ми тръпнеха, гърлото ми бе пресъхнало.

Кръвта има горчиво-солен вкус, но само тя може да утоли тази жажда.

По дяволите!

Момчето скочи от ескалатора, претича през фоайето, скри се зад стъклените врати. За миг ми олекна. Забавих крачка и излязох подире му, като с крайчеца на окото си фиксирах движението му: то се вмъкна в подлеза. Вече бягаше, нещо го теглеше, привличаше го към Зова.

По-бързо!

Притичах до една от лавките, хвърлих на продавача две монети и казах, като се стараех да не показвам зъбите си:

— За шест, с халка.

Пъпчивият младеж със забавени движения — и той самият, изглежда, си пийваше по време на работа, за да се подгрее — ми подаде четвъртлитрова бутилчица. Честно ме предупреди:

— Водката не е много добра. Не е отрова, разбира се, «Дороховска» е, но все пак…

— Здравето е по-скъпо — отсякох аз. Водката явно беше менте, но в момента това ме устройваше. С едната си ръка дръпнах халката и махнах капачето на бутилчицата, а с другата извадих клетъчния телефон и позвъних. Очите на продавача се опулиха. Отпих в движение — водката вонеше като газ, а на вкус беше още по-отвратителна, откровено менте, сигурно зад ъгъла ги бутилираха — и се затичах към подлеза.

— Слушам.

Това вече не беше Лариса. През нощта обикновено дежуреше Павел.

— Антон е. При хотел «Космос» съм. Някъде наоколо е, в дворовете. Следвам го.

— Бригада? — в гласа му се появи интерес.

— Да. Вече разредих амулета.

— Какво се случи?

Някакъв клошар, облегнал се на стената в средата на подлеза, протегна ръка, сякаш се надяваше, че ще му дам наченатата бутилчица. Претичах покрай него.

— Това е друга история… По-бързо, Павел!

— Момчетата вече тръгнаха.

Изведнъж почувствах как нажежена игла пронизва челюстите ми. Ах ти, гадино…

— Паша, не отговарям за себе си — казах бързо и прекъснах връзката. И спрях пред милиционерски наряд.

Винаги така става!

— Сержант Камински — изрече с бързината на скоропоговорка младият милиционер. — Документите ви…

Интересно, какво възнамеряваха да ми лепнат? Пиянство на обществено място? Най-вероятно.

Бръкнах в джоба си и докоснах амулета. Топлеше съвсем леко. Но тук не ми трябваше кой знае колко.

— Няма ме — казах аз.

Двата чифта очи, оглеждащи ме в пред вкусване на плячката, опустяха, лишени и от последната искра разум.