Сергей Лукяненко: Нощен патрул

Нищо нямаше да види. Нищичко. И щеше да живее още ден или два, докато се подхлъзне на леда, и то така, че да си удари главата смъртоносно. Или докато се озове под гумите на някоя кола. Или докато се натъкне в подлеза на ножа на бандит, който няма никаква представа защо убива тази девойка. И хората щяха да разправят: «Тъй млада беше, толкова още имаше да живее, така я обичаха всички…»

Да. Разбира се. Вярвам го: прекалено добро и красиво е лицето й, върху него е изписана умора, но не и озлобление. С подобно момиче се чувстваш не такъв, какъвто си в действителност. Опитваш се да бъдеш по-добър, а това те потиска. С такива предпочитат да дружат, едва-едва да флиртуват, да споделят откровения. В такива рядко се влюбват, но за сметка на това всички ги обичат.

Всички освен един, който е платил на Тъмен маг.

Черната фуния всъщност е обичайно явление. Ако се бях загледал, щях да открия още пет или шест, увиснали над пътниците. Но всички те бяха сплескани и бледи и едва се въртяха. Резултат от най-обикновено, непрофесионално проклятие. Някой е подхвърлил след някого: «Да пукнеш дано, мръснико!» Друг се е изразил по-меко: «Бял ден да не видиш!» И от Тъмната страна се е прострял малък смерч, прогонващ късмета, изсмукващ силата.

Но най-обикновеното проклятие, дилетантско и неоформено, действа час или два, максимум денонощие. И последствията, макар и неприятни, не са смъртоносни. Докато черната фуния над момичето беше пълноценна, стабилизирана, изработена от опитен маг. Без самата тя да го знае, девойката вече беше мъртва.

Машинално посегнах към джоба си, после съобразих къде се намирам и се намръщих. Защо клетъчните телефони не работят в метрото? Нима техните притежатели не пътуват и под земята?

Сега се разкъсвах между основната задача, която трябваше да изпълня, макар и без надежди за успех, и обречената девойка. Не знаех дали все още е възможно да й се помогне, но бях длъжен да проследя създателя на фунията…

И в същия миг усетих втори удар. Този път — съвсем различен. Без спазми и болка, само гърлото ми пресъхна, венците ми изтръпнаха, кръвта запулсира в слепоочията ми, а върховете на пръстите ме засърбяха.

Да!

Но защо в най-неподходящия момент?

Изправих се — влакът вече забавяше ход пред станцията. Подминах девойката и почувствах погледа й. Тя ме наблюдаваше. Страхуваше се. Очевидно черната фуния, макар и недоловима за сетивата, будеше в нея безпокойство, караше я да се вглежда в околните.

Може би именно поради това все още бе жива?

Стараейки се да не поглеждам към нея, бръкнах в джоба си. Напипах амулета — студено жило, издялано от оникс. Изчаках още секунда в опит да открия някаква алтернатива.

Не, нямах друг изход.

Стиснах амулета в ръка. Първо почувствах бодежи по пръстите си, после камъкът се затопли и започна да отдава натрупаната енергия. Усещането не беше илюзорно, но тази топлина не може да се измери с термометър. Струваше ми се, че стискам въглен от лагерен огън… въглен, покрит със студена пепел, но нажежен в сърцевината си.

След като изчерпах амулета докрай, хвърлих поглед към момичето. Черната фуния трепкаше, леко извита в посока към мен. Вихърът беше толкова мощен, че притежаваше наченки на интелект.

Нанесох удара си.

Ако във вагона — какъв ти вагон, в целия влак — имаше поне още един Различен, той би видял ослепително избухване, пронизващо с еднаква лекота и метала, и бетона…

Никога досега не бях атакувал вихър с толкова сложна структура. И никога не бях използвал амулет с толкова мощен заряд.

Ефектът беше напълно неочакван. Слабите проклятия, висящи над главите на останалите хора, бяха тотално пометени. Възрастната жена, уморено потриваща челото си, смаяно погледна дланта си: изведнъж беше изчезнала жестоката й мигрена. Младежът, вперил празен поглед през прозореца, потрепна, лицето му се отпусна — от очите му изчезна дълбоката тъга.

Черният вихър над девойката отлетя на пет метра встрани, дори наполовина изскочи от вагона. Но запази структурата си и на зигзаг заплува обратно към момичето.

Ето това е сила!

Ето това е целеустременост!

Казват — наистина, лично аз не съм го виждал — че отхвърленият дори на два-три метра вихър губи ориентация и се лепва за най-близкия човек. Това също е лошо, но чуждото проклятие действа далече по-слабо и новата жертва има всички шансове да се спаси.

А този вихър се носеше обратно, като вярно куче към попаднал в беда собственик!

Влакът спираше. Хвърлих последен поглед към вихъра — той отново увисна над девойката, дори ускори въртенето си… И аз не можех да направя нищо, абсолютно нищо. Тук до мен, на станцията, беше целта на моите едноседмични скитания из Москва. Не можех да я подмина и да проследя момичето. Шефът щеше да ме изяде жив… може би дори не образно казано…