Сергей Лукяненко - Нощен патрул

Когато вратите със свистене се отвориха, погледнах за последен път девойката и припряно запомних аурата й. Нямах големи шансове да я намеря отново в огромния град. И все пак бях длъжен да опитам.

Но не сега.

Изскочих от вагона и се огледах. Шефът беше абсолютно прав, не ми достигаше опит в работата в полеви условия. Обаче неговият метод за обучение изобщо не ми харесваше.

Как да намеря целта, по дяволите?

С обичайното си зрение виждах хората и нито един от тях не изглеждаше подозрително. Тук все още бе пълно с народ — все пак това е «Курска-околовръстна», оттук минават и пристигащите от гарата пътници, и разотиващите се търговци, и хората, бързащи да се прекачат във влаковете за жилищните комплекси… С притворени очи можех да наблюдавам доста по-интересна картинка: аурите, посърнали, както обикновено се случваше вечер. Сред тях с яркочервено петно пламтеше нечия злоба, в крещящооранжево светеше двойка, явно бързаща да се добере до леглото, с размити сиво-кафяви ивици се проточваха разпадащите се аури на пияните.

И никаква следа от това, което търсех. Само пресъхналото гърло, изтръпналите венци, лудо туптящото сърце. Вкус на кръв върху устните. Нарастваща възбуда.

Всичките признаци бяха косвени и в същото време прекалено явни, за да бъдат пренебрегнати.

Кой ли е? Кой?

Влакът зад гърба ми потегли. Усещането за близост до целта не отслабваше, значи засега бяхме близо един от друг. Показа се насрещната композиция. И почувствах как целта потрепна, придвижи се към пристигащия влак.

Напред!

Прекосих перона, провирайки се между зяпащите пътепоказателите новопристигнали пътници и се придвижих към задната част на композицията. Усещането на целта започна да отслабва. Затичах се към първия вагон… да… приближавах се…

Като в детската игра «студено-горещо».

Хората влизаха във вагоните. Бягах покрай композицията, чувствайки как устата ми се пълни с лепкава слюнка, зъбите започват да ме болят, пръстите ми се свиват в спазъм… В слушалките ми гърмеше музика.

Ох, колко подходяща за момента бе песента. Удивително подходяща…

Това не беше на добро.

Скочих вътре през затварящата се врата и застинах, вслушвайки се в себе си. Познал ли бях или не? Продължавах да не виждам целта…

Познал бях.

Влакът се понесе по околовръстната линия, а моите разбунтували се инстинкти крещяха: «Тук е! До теб!»

Може би бях познал и вагона?

След като разгледах скришом спътниците си, се отказах от тази надежда. Тук нямаше никой, способен да предизвика интерес.

Какво пък, ще чакаме…

На станция «Проспект на Мира» усетих, че целта се отдалечава. Изскочих от вагона, насочих се към следващия влак. Наблизо беше, някъде съвсем наблизо…

На радиалната станция усещането на целта стана почти мъчително. Вече разглеждах няколко кандидатури: две девойки, младеж и момче. Всички те бяха потенциални кандидати, но кой точно от тях търсех?

Моята четворка се качи в един и същ вагон. Това вече беше късмет. Влязох след тях и зачаках.

Едното от момичетата слезе на станция «Рижска».

Усещането на целта не отслабна.

Младежът слезе на «Алексеевска».

Прекрасно. Девойката или момчето? Кой от тях?

Позволих си да ги разгледам крадешком. Девойката беше пълничка, с розови бузи и внимателно четеше «Московски комсомолец». Не изразяваше никакво вълнение. Съвсем различно бе при момчето — то беше слабо и крехко и стоеше при вратата, прокарвайки пръсти по стъклото.

Според мен девойката бе значително по-… апетитна. Две към едно, че е тя.

Но, общо взето, всичко тук зависеше от това кой от какъв пол е.

Вече започвах да чувам Зова. Засега още без думи, просто като нежна, протяжна мелодия. Веднага престанах да възприемам звука от слушалките — Зовът с лекота бе припокрил музиката.

Нито момчето, нито девойката показваха някакво безпокойство. Или имаха много висок праг на поносимост, или тъкмо обратното — веднага се бяха поддали.