Нора Робъртс - Нощен патрул

— Утре може да имам много работа. Има ли значение кога ще дойда?

— Не. — Джона слезе от колата, заобиколи и протегна ръка за ключовете.

— Какво, да не си ходил на курсове по чаровност?

— Бях отличник. Имам медал. — Натисна бутона на асансьора. — Сега някои жени са неуверени и се притесняват от елементарна любезност като например мъжът да им отвори вратата или да им подаде стола. Естествено, ти си достатъчно сигурна в силата си и в женствеността си, за да не се притесняваш.

— Естествено — съгласи се тя и завъртя очи, когато той с жест я покани в асансьора. После я хвана за ръката и я накара да се усмихне.

— Харесвам стила ти, Блекхоук. Още не съм го определила, но го харесвам. — Али наклони глава. — Ти си играл бейзбол, нали?

— Бейзболът и баща ти ме задържаха в гимназията.

— Моята игра беше баскетболът. Стрелял ли си кошове?

— Понякога.

— Искаш ли в неделя да играеш с мен?

— Може. — Двамата излязоха от асансьора. — По кое време?

— Ами, да кажем в два. Ще мина да те взема. Може да отидем… — Тя изведнъж млъкна, застана пред него и извади пистолета си. — Дръпни се. Не пипай нищо.

Сега и Джона видя. Пресните драскотини и следите от разбиване на вратата. Али с два пръста завъртя бравата и бутна вратата с крак. Влезе приведена и започна да оглежда, като палеше лампите по пътя си. Джона веднага застана пред нея.

— Дръпни се. Да не си луд?

— Едно от нещата, които научих в училището по чар, е да не използвам жена като щит.

— Тази жена случайно е с полицейска значка и с пистолет.

— Забелязах. — Освен това — вметна, след като бързо бе огледал вътрешността на стаята, — него отдавна го няма.

Тя го знаеше, чувстваше го, ала си имаше правила и процедура.

— Е, извини ме, докато се правя на полицай и проверявам. Не пипай нищо — повтори Али и прекрачи счупената лампа, за да огледа останалата част на апартамента.

Запъти се към телефона, като ругаеше тихо.

— Твоят стар приятел Денис? — попита Джона.

— Може, но не вярвам. Лайл се е насочил на юг от Денвър. — Набра номера. — Мисля, че току-що открих какво е правил тук. Детектив Флечър. Имам взлом.

Още преди да пристигне дежурната група, Али сложи ръкавици и започна да прави описа. Стереоуредбата й, доста добра, не бе открадната, ала бе изпотрошена. Същата съдба бе сполетяла портативния компютър и малкия телевизор, който стоеше над стереото. Всички настолни лампи, включително старинната, която бе купила за бюрото си, бяха счупени. Диванът бе разпран открай докрай и вътрешността му бе разпиляна на грозни валма.

В средата на леглото й бяха излени двата литра боя, която бе купила, но така и още не бе използвала.

Над леглото със същата боя бе написано:

„Опитай се да спиш през нощта“.

— Той ме обвинява за смъртта на сестра си. Знае, че аз съм причината. Откъде знае?

— Джан — обади се Джона зад нея. — Сигурно тя ги е предупредила онази нощ, че нещо не е наред. — Али се обърна. — Ти върна семейство Барне на масата им, обаче доста дълго ги беше нямало. Бяха нервни, притеснени. Трябва да е направила връзката.

— Може би — кимна Али и излезе от спалнята. — Било е достатъчно, за да я накара да се замисли. Да се разтревожи. Тя не е забелязала кога съм излязла аз, беше заета, ала Френи забеляза. Може между другото да го е споменала пред Джан. — Мина през хола и тръгна към кухнята. — Затова се е обадила, но малко прекалено късно. Прекалено късно, за да спаси сестра му. Тук май не си е давал много труд. Няма нищо, което да си струва да се счупи. Предполагам… — Замълча и бавно тръгна към масата. — О, Господи… — Обърна се и очите й бяха разширени от ужас. — Ножът ми за хляб. — Докосна стойката за ножове, в която едното място бе празно. — Дълъг назъбен нож. Господи, Джона, той я е убил със собствения ми нож.

Нямаше да позволи това да я разтърси. Не можеше. Един полицай, напомняше си тя, заплащаше за нервите толкова скъпо, колкото и за злобата, и те бяха също толкова опасни. Взломът в нейния апартамент бе пряка и персонална атака. Единственият й изход бе да й се противопостави, да запази обективността си и да си върши работата, която се бе заклела да върши.

Когато оперативната група си тръгна, допринасяйки към хаоса, оставен от Лайл, Али не спори с Джона, който й каза да събере каквото й трябва.

Щеше да се пренесе при него, докато всичко свърши. Никой от тях не говореше за огромната крачка, която правят. Казваха си, че това е просто логично и удобно решение.