Нора Робъртс - Нощен патрул

— Ще дойде — усмихна се Али.

Останалата част от смяната й мина в разследването на този случай и на два други, за които отговаряше. Приключи едно обвинение за опит за изнасилване и започна друго за въоръжен грабеж.

Спря колата си на един платен паркинг и се върна пресечка и половина до „Блекхоук“.

Отдалеч забеляза охранителната полицейска кола и не се съмняваше, че и Джона я бе разкрил.

Първият човек, когото видя в клуба, бе Хикмън, седнал пред бара. Сигурно от цял километър би видяла насиненото му око.

Приближи се до него, повдигна с пръст брадичката му и се вгледа в лицето му.

— Кой те нареди така?

— Твоят добър приятел, смотанякът Денис Овъртън — отвърна той навъсено.

— Шегуваш се. Да не е оказал съпротива?

— Хукна да бяга като заек. — Погледна към Френи и потупа по чашата си в знак, че иска да му долее. — Трябваше да го гоня. Преди да успея да го закопчея, той ме хвана. — Вдигна чашата си с бира и ядосано я допи. — Сега си ходя с тази синина и ми е писнало да ми се подиграват.

— Съжалявам, Хикмън. — За да докаже думите си, тя се наведе напред и докосна с устни насиненото му око. Когато се обърна, забеляза, че Джона влиза в бара. Той само вдигна вежди, като я видя, обвила ръка около раменете на Хикмън, и направи знак на Уил.

— Никога не съм го мислил за страхливец — въздъхна дълбоко Хикмън и загреба шепа ядки. — И когато го свалих, получих това. — Завъртя се на стола да й покаже дупката на коляното на панталона си. — А той започна да се мята като риба на сухо и да реве като бебе.

— О, Господи.

— Грам симпатия към него, Флечър, и ще те сдъвча. — Вместо това Хикмън започна да дъвче ядките. — Извъртя се и ме удари с лакът по окото. Видях звезди посред бял ден. Тъпият му кучи син може да си реве тази вечер в килията. Какво, по дяволите, изобщо си намирала в него?

— И аз не знам. Френи, пиши напитките на моя приятел на моята сметка, а?

— Тогава минавам на вносни питиета.

Али се засмя и погледна през рамо към Уил, който се бе появил зад нея.

— Не сме свикнали да имаме ченгета тук. — Ала го каза с непринудена усмивка и намигна на Френи. — Искате ли малко лед за това око, офицер?

Хикмън поклати глава:

— Не. — Със здравото си око огледа Уил от глава до пети. — Проблем ли имаш с ченгетата?

— От пет години нямам. Я ми кажи, сержант Малоуни още ли е на шейсет и трета? Два пъти ме е прибирал. Винаги много го е бивало.

Развеселен, Хикмън се завъртя на стола.

— Да, още е там. И още работи здраво.

— Като го срещнеш, кажи му, че Уил Слоун му праща много поздрави. Винаги е бил точен с мен.

— Непременно ще му кажа.

— Както и да е, човекът казва да поръчам вечеря за вашите приятели във форда от другата страна на улицата. Сигурно били огладнели, като седят там цяла нощ и си смучат пръстите.

— Сигурна съм, че ще бъдат много благодарни — отвърна Али сухо.

— Това е най-малкото, което можем да направим. — Уил приятелски тупна Хикмън по гърба и тръгна към кухнята.

— Трябва да свърша едно-друго. — Али за последен път огледа окото на Хикмън. — Сложи му лед — посъветва го тя и си проправи път през клуба към Бет. — Имаш ли една минутка?

Бет продължи да въвежда кодове в касовия апарат.

— Сега е петък вечер и всичко е пълно. Освен това сме с две сервитьорки по-малко.

Али усети ледения й тон, но не се отказа.

— Ще изчакам до почивката ти.

— Не знам кога ще мога да си взема почивка. Имаме много работа.

— Ще почакам. Няма да ти отнема много време.

— Както искаш. — Без да я поглежда, Бет се отдалечи.

— Доста й е криво — изкоментира Уил.

Али се обърна.

— Ти навсякъде ли си?

— Почти — сви рамене той. — Това ми е работата. Тя обучаваше Джан, нали разбираш, както обучаваше теб. Струва ми се, че ние всички сме много потресени от това, което се случи.

— И обвинявате мен?

— Аз не те обвинявам. Ти си вършиш работата. Така става. Бет ще дойде, тя прекалено държи на човека. Искаш ли една маса? Оркестърът започва да свири след половин час и са добри, така че ако почакаш, няма да има къде игла да хвърлиш.

— Не, не ми трябва маса.

— Ако размислиш, викни ми.

— Уил… — Али го докосна по рамото, преди да бе успял да си отиде. — Благодаря.

— Няма проблеми — усмихна се той широко. — Аз уважавам полицаите. От пет години насам.

Бет я накара да чака цял час и когато дойде, ушите на Али вече се бяха проглушили от второто изпълнение на оркестъра.

— Имам десет минути, мога да ти отделя пет от тях. Ще трябва да стигнат.