Нора Робъртс - Нощен патрул

— Добре. — Али трябваше да повиши глас, за да надвика оркестъра. — Може ли да отидем в стаята за персонала, или предпочиташ да си крещим тук?

Без да каже нищо, Бет се обърна и излезе от клуба. Отключи вратата на стаята, седна на дивана и събу обувките си.

— Други въпроси, детектив Флечър?

Али затвори вратата зад себе си и шумът понамаля.

— Ще бъда кратка. Знаеш ли какво се случи с Джан?

— Да, много добре знам.

— Най-близките й роднини са уведомени — продължи тя със същия безстрастен тон. — Утре родителите й пристигат в Денвър и искат да приберат нещата й. Искам да взема каквото има в шкафчето й и да им го предам. Така за тях ще бъде по-леко.

Устните на Бет затрепериха и тя погледна настрани.

— Не знам комбинацията на ключалката й.

— Аз я знам. Беше си я записала в телефонния указател.

— Тогава прави каквото трябва. Нямаш нужда от мен.

— Трябва ми свидетел. Ще ти бъда благодарна, ако удостовериш, че списъкът отговаря на съдържанието на шкафчето й, че не съм взела или добавила нещо.

— Само толкова ли означава това за теб? Всичко, което й се случи? Още един служебен ангажимент?

— Колкото по-скоро изпълня всичките си ангажименти, толкова по-скоро ще открием човека, който й стори това.

— Тя за теб не означаваше нищо. Всички ние нищо не означаваме. Ти ни излъга.

— Да, излъгах ви. И понеже при същите обстоятелства отново бих излъгала, не мога да се извиня. — Отиде до шкафчето и набра комбинацията. — Знаеш ли някой друг, освен Джанет Нортън да е имал тази комбинация?

— Не.

Али отключи и отвори вратичката. Прегледа съдържанието и извади от чантата си голям плик за веществени доказателства.

— Мирише на нея. — Гласът на Бет трепна и прекъсна. — Долавя се нейният парфюм. Каквото и да е направила, не е заслужавала да бъде убита и захвърлена на пътя като боклук.

— Да, не е заслужавала. И аз искам човекът, който го е направил, да плати за това, колкото плащаш ти. Повече.

— Защо?

— Защото трябва да има справедливост, иначе няма нищо. Защото родителите й са я обичали и сърцата им са разбити. Защото и аз долавям парфюма й — сопна се Али и отвори ципа на яркочервената тоалетна чантичка. — Две червила, пудра, три молива за очи…

Бет я докосна по рамото.

— Дай да ти помогна. Аз ще пиша. — Извади от джоба си една кърпичка, изтри очи и взе бележника. — Харесвах те, знаеш ли? Харесвах това, което мислех, че си. Беше някак обидно да открия, че си нещо друго.

— Сега знаеш. Може би можем да започнем оттук.

— Може би. — Бет взе химикалката и започна да пише.

Али поръча на бара лека закуска. Не откъсваше очи от Джона. Петъчната тълпа бе голяма и шумна. Колкото повече седеше, гледаше и слушаше, толкова повече виждаше безброй проблеми да го запази в безопасност.

Виждаше също толкова проблеми да го убеди, че трябва да съобрази начина си на живот с факта, че Матю Лайл е още на свобода.

Тъй като се чувстваше на работа, се задоволи само с кафе. А когато кофеинът опъна нервите й, мина на минерална вода.

Когато усети, че ще се побърка от бездействие, съобщи на Френи, че ще помогне за масите на бара и взе една табла.

— Струва ми се, че те уволних — подхвърли Джона.

— Не си. Аз сама си напуснах. Пит, една наливна бира, един шейк, кампари и сода, мерло, отделно лед, и една безплатна лимонада за нещастния шофьор.

— Имаш ги, Русокоске.

— Качи се горе, почини си. Ти си уморена.

Али само присви очи.

— Пит, този тук прави обидни забележки относно външния ми вид. И ме хваща за задника.

— Ще му разбия муцуната заради теб, сладурче, само да си освободя ръцете.

Моят нов приятел има бицепси като петролни танкери — предупреди тя Джона и с жест отметна косите си. — Така че внимавай какво правиш, хубавецо.

Джона хвана брадичката й, повдигна я на пръсти и я целуна дълго и страстно.

— Няма да ти платя — заключи той и се отдалечи.

— Аз бих работила за такъв бакшиш — реши жената на високия стол до бара. — По всяко време и на всяко място.

— Да-а — въздъхна Али. — Кой не би го направил?

Работи до последните поръчки, после седна на една маса в клуба и вдигна крака, докато оркестърът прибираше инструментите си, а персоналът се готвеше да си тръгне. И както седеше, заспа.

Джона седна срещу нея в притихващия клуб.

— Мога ли да направя нещо за теб, преди да си отида?

Той вдигна очи към Уил.

— Не, благодаря.

— Сигурно е изтощена.

— Ще се възстанови.

— Е… — Уил раздруса монетите в джоба си. — Ще си изпия питието за приспиване и ще си ходя вкъщи. Ще изпратя Френи и ще заключа. До утре.