Нора Робъртс - Нощен патрул

Умивалникът бе дълбоко корито в черния шкаф. Върху него нямаше нищо, никакви тоалетни принадлежности на Джона. Както и в кабинета и спалнята му нямаше нищо от него, никакви спомени или лични фотографии.

Изкушаваше се да надзърне в шкафчето, да разрови двете чекмеджета. Какъв крем за бръснене използваше той? Каква паста за зъби? Но й се струваше прекалено очевидно.

Вместо това прекоси белите плочки и се взря в лицето си в огледалото. Очите й бяха меки, устните й още подпухнали от прекрасната атака на неговите устни. По кожата й имаше множество едва забележими драскотини.

Като цяло, реши, че изглежда точно както се чувства. Като щастливо използвана жена.

Ала какво виждаше той, когато я погледнеше? Когато я погледнеше по онзи студен, сдържан начин? Желаеше я, за това не можеше да има никакви съмнения. Но дали чувстваше нещо друго?

Мислеше ли си, че не бе забелязала как се отдръпна от нея и двата пъти, след като страстта се бе уталожила? Сякаш нуждата му от… От раздалечаване бе също толкова дълбока, както и желанието му.

И защо позволяваше това да я наранява? Това бе толкова женска реакция.

— Е, аз съм жена, по дяволите — измърмори тя и завъртя крановете на душа.

Ако Джона си въобразяваше, че ще я зареже, когато си поиска, много се лъжеше. Не можеше да я разтърси от глава до пети и да си отиде, докато тя още се тресе.

Пъхна глава под струята, като си мърмореше под носа.

Али очакваше от една връзка повече даване и получаване. А ако той не можеше да си направи труда да й даде и малко симпатия, освен страст, е, тогава…

Замълча и трепна.

Говореше като Денис. Или поне почти като него.

Все пак можеше да се спре, преди да бе дотолкова затънала, че да не може да се измъкне.

Единствената връзка, която имаше с Джона, бе физическа и тя самата бе настоявала за това. И двамата знаеха основните правила и бяха достатъчно интелигентни, за да ги разбират, без да ги изричат на глас.

Ако тя искаше да примесва страстта с чувства, много хубаво. Добре. Това обаче си бе неин проблем.

Доволна, че бе разрешила проблема, Али спря душа и се обърна да вземе кърпа.

И диво извика, когато видя Джона да й я подава.

— Повечето хора пеят под душа — отбеляза той. — За пръв път срещам някой, който си говори.

— Не съм си говорила. — Тя грабна кърпата.

— Добре де, беше по-скоро нечленоразделно мърморене.

— Много хубаво. Повечето хора чукат, преди да влязат в заета баня.

— Почуках, ала ти не ме чу, защото си говореше. Реших, че може да искаш това. — Протегна другата си ръка, в която държеше черен копринен халат.

— Да. Благодаря. — Али уви кърпата около себе си и я стисна на гърдите.

— Вечерята ще пристигне след минутка. — Джона лениво размаза водата по ръката й.

— Добре. Трябва да си взема пистолета от бюрото ти.

— Аз го прибрах. — Намръщено проследи с пръст извивката на рамото й. — Сложих го в спалнята. Вратата е затворена. Ще оставят таблата на бюрото ми.

— Става. — Когато усети пръста му върху ключицата си, тя пусна кърпата и я остави да падне в краката й. — Това ли търсиш?

— Не би трябвало пак да те искам. — Притисна я до стената, без да откъсва очи от нейните. — Не би трябвало отново да имам нужда от теб.

— Тогава се дръпни. — Али смъкна ципа на панталоните му. — Кой те спира?

Той затвори ръка върху шията й. Макар че пулсът й под дланта му прескочи, тя само вдигна глава и го погледна предизвикателно.

— Кажи ми, че ме искаш — настоя Джона. — Кажи името ми и че ме искаш.

— Джона… — Али направи първата стъпка по един мост, за който знаеше, че може да изгори под краката й. — Никога не съм искала никой, както искам теб. — Пое треперливо дъх, но очите й оставаха спокойни. — Кажи ми го и ти.

— Алисън… — Той наведе чело към нейното, толкова изтощен и сладък жест, че тя протегна ръка да го погали. — Толкова те искам, че не мога да мисля. Само теб — промълви Джона и взе устните й, взе тялото й. Отчаяно.

— Трябва да призная — отбеляза Али, докато ядеше като изгладнял вълк, — че имаш наистина добра кухня. В повечето клубове храната е в най-добрия случай посредствена. Ала тук… М-м… — Облиза соса от пръста си. — Първокласна. — Поклати глава, когато той вдигна бутилката да допълни чашата й. — Не, ще карам.

— Остани. — Още едно нарушено правило, помисли Джона. Никога не бе молил жена да остане.

— Бих останала, ако можех. — Тя се усмихна и подръпна ревера на халата. — Но утре няма с какво да се преоблека, а отново съм на смяна от осем до четири. И сега ще трябва да взема от теб назаем една риза, за да се прибера. Ти моята я съсипа. — Той само вдигна чашата си, ала Али го усети, че отстъпва. — Покани ме да дойда утре и да остана.