Нора Робъртс - Нощен патрул

— Какво те спря?

— Първо? Кръвта. Направо ме отказа — обясни Френи с изненадващо весел смях. — Както и да е, седях си аз в оная мръсна баня, пияна, обляна в кръв, и се уплаших. Ама наистина се уплаших. Обадих се на Джона. Не знам какво щеше да стане, ако не го бях намерила, ако не беше дошъл. Той ме заведе в болницата и после ме изпрати да се лекувам от алкохолизъм. — Тя се облегна назад и прокара пръст по белега, сякаш така спомените ставаха по-ясни. — После ме попита нещо, което ме бе питал сто пъти преди това. Попита ме дали искам живот. Този път казах да. И тогава Джона ми помота да си го създам. Аз помислих, че трябва да му се отплатя и му предложих това, което бях свикнала да предлагам на мъжете. Това бе единственият случай, когато го видях истински ядосан. — Френи се поусмихна. — Той имаше за мен по-високо мнение, отколкото аз имах за себе си. Никой друг не бе имал високо мнение за мен. Ако знаех нещо за Джан или за тази работа, щях да ти кажа. Защото Джона би искал да ти го кажа, а няма нищо, което не бих направила за него.

— Както разбирам, и двамата сте спечелили от вашата договорка.

— Никога никой мъж не ме е гледал така, както съм го виждала да гледа теб.

— Значи си сляпа. — Сега бе ред на Али да се усмихне. — Дръж си очите отворени тази вечер, когато Уил поиска брендито си след края на смяната.

— Уил? Хайде бе.

— Дръж си очите отворени — повтори Али. — Наравно ли сме?

— Да, разбира се. Така мисля. — Френи смутено стана.

— Помоли Бет да се качи при мен. Дай ми само пет минути да си приготвя металния бокс.

Френи се засмя с половин уста и тръгна към асансьора. Натисна бутона и погледна през рамо.

— Уил знае каква съм била.

— Предполагам, че знае и каква си сега.

Последният разпит свърши към седем. Али разкърши рамене и се замисли дали в близко бъдеще има някаква възможност за храна. Часовникът показваше, че официално вече не е на работа, и тъй като в момента нямаше какво повече да добави към случая, докладите й и по-нататъшната работа можеха да почакат до сутринта. Въпреки това проведе няколко разговора от телефона на Джона, съобщи докъде е стигнала, провери какво става.

Когато Джона влезе, тя седеше тихо на бюрото му.

— Диц, полицаят, който снощи беше прострелян. Състоянието му се е подобрило от критично до сериозно. — Затвори очи и ги притисна с пръсти. — Изглежда, че ще оживее.

— Радвам се да го чуя.

— Да. — Али разпусна косата си и прокара ръка през нея. — Това малко ме успокоява. Благодаря, че ми разреши да използвам кабинета ти. Мога да ти съобщя, че останалите ти хора не са заподозрени, поне за момента.

— За момента.

— Не мога да кажа повече от това, Блекхоук. Всички данни сочат, че Джан и само Джан е работела отвътре. Това е най-многото, което мога да направя. — Хвърли шнолата на бюрото. — А сега искам да ти кажа нещо друго.

— И какво е то?

— Вече не съм на работа. Мога ли да получа едно питие?

— Долу случайно има клуб.

— Мислех си за едно питие насаме. От личния ти бар. — Тя посочи към вратичката в стената. — Ако можеш да отпуснеш една чаша вино. Забелязах там един хубав совиньон блан. — Той се обърна към чекмеджето, отвори го и извади бутилката. — Защо не ми правиш компания?

— Аз още съм на работа. В работно време не пия.

— Забелязах. Не пиеш, не пушиш, не налиташ на клиентки. В работно време — добави Али. Той се обърна, хванал в ръка чаша с бледозлатисто вино. И я видя как сваля сакото си. — Надявам се, че нямаш нищо против. — Тя разкопча кобура с пистолета си. — Струва ми се неудобно да прелъстявам мъж, когато съм с оръжие.

Остави го на бюрото и тръгна към него.

Може и да си бе свалила пистолета, помисли Джона, ала не бе невъоръжена. Жена с очи с цвят на уиски и глас като пушек никога не би била невъоръжена.

Което бе по-лошо, тя го знаеше. Устните й бяха извити в лека усмивка, като на котка, когато вратичката на кафеза е отворена. Ролята на канарчето не му харесваше особено.

— Виното ти. — Той й протегна чашата, съзнателен жест, с който да запази една ръка разстояние между тях. — Макар идеята да ми харесва, в момента нямам време за прелъстяване.

— О, няма да отнеме много време.

Сигурно бе разбил сърцата на безброй жени с този небрежен, почти разсеян отказ. За нея това бе само предизвикателство, което Али имаше самочувствието да приеме.

Взе виното, направи крачка напред и хвана ризата му да го задържи.

— Наистина ми харесваш, Блекхоук. Горещи устни, студени очи. — Отпи от виното и го погледна над ръба на чашата. — Искам да видя повече.