Нора Робъртс - Нощен патрул

Джона я погледна.

— Ела утре и остани.

— Добре. Виж! Виж това! Този играч беше чист.

— Беше навън. С половин стъпка — поправи я той, развеселен, че тя почти бе скочила от дивана, когато играта на екрана привлече погледа й.

Глупости. Гледай повторението. — Доволна, насочи отново вниманието си към Джона, усмихна се и интимно потърка босия си крак в бедрото му. — Доста добра сделка от моя гледна точка. Добър секс, добра храна и бейзбол.

— За някои… — протегна той ръка да я погъделичка по стъпалото — това е рай.

— След като сме в рая, може ли да ти задам един наистина важен въпрос?

— Добре.

— Ще изядеш ли всичките тези пържени картофи?

Джона се засмя и побутна към нея чинията, после се протегна да вдигне телефона.

— Блекхоук. — Подаде й слушалката. — За вас, детектив.

— Оставих този номер, когато дежурството ми свърши — обясни му тя. — Флечър. — Надигна се на дивана и очите й станаха безизразни. — Къде? Идвам. — Скочи и остави слушалката. — Намерили са Джан.

— Къде е тя?

— На път към моргата. Трябва да вървя.

— Ще дойда с теб.

— Няма нужда.

— Тя работеше при мен — отговори той простичко и тръгна към спалнята.

Джона бе виждал и правил много неща. През първата половина от живота си мислеше, че е виждал и правил всичко. Бе виждал смърт, но никога не я бе виждал гола в студената антисептична камера.

Гледаше през стъклото към младата жена и не изпитваше нищо, освен искрено съжаление.

— Аз мога да удостоверя самоличността й — каза Али до него. — Ала за да спазим по-стриктно процедурата, по-добре да е някой друг, който я е познавал. Това Джанет Нортън ли е?

— Да.

Тя кимна на техника зад стъклото и той спусна щорите.

— Не знам колко ще се задържа.

— Ще те чакам.

— По коридора наляво има кафе. Пълен боклук, но обикновено е горещо и силно. — Али протегна ръка към дръжката на вратата и се поколеба. — Слушай, ако размислиш и искаш да си отидеш, просто си отиди.

— Ще те чакам — повтори Джона.

Не й отне много време. Когато излезе, той още седеше на пластмасовия стол в края на коридора. Стъпките й отекваха от линолеума.

— Няма какво повече да се прави, преди да се получат резултатите от аутопсията.

— Как е умряла? — Когато тя поклати глава, Джона се изправи. — Как? Не може да е кой знае какво нарушение на правилата да ми кажеш.

— Била е намушкана с нож. Множество рани, вероятно от дълъг назъбен нож. Тялото й е било изхвърлено отстрани на шосе осемдесет и пет, на няколко километра от Денвър. Хвърлил е чантата й до нея. Искал е бързо да я намерим и да я идентифицираме.

— И това ли е всичко за теб? Просто да я идентифицираш и да подредиш още едно парченце от пъзела?

Али не отговори. Разбираше, че студеният му поглед издава едва сдържан гняв, а и нейните нерви бяха пред скъсване.

— Да се махаме оттук. — Тя пое навън. Искаше да напълни дробовете си с чист въздух. — От броя рани се вижда, че е била убита със злоба.

— А къде е твоята злоба? — Той рязко отвори вратата. — Или не изпитваш никаква злоба?

Али излезе преди него.

— Не се нахвърляй върху мен.

Джона я сграбчи за рамото и я завъртя към себе си. Тя замахна с юмрук и спря на сантиметър от челюстта му.

— Искаш злоба. — Отскубна се от него. — Ще ти дам малко злоба. Както изглежда, режели са я на парчета в същото време, докато аз се въргалях по чаршафите с теб. Питай ме сега как се чувствам.

Хвана я, преди да бе стигнала до колата.

— Извинявай.

Али се опита да се отърси от него, да го избута настрани, ала когато се обърна с ръмжене към него, той просто обви ръце около нея.

— Извинявай — повтори тихо и притисна устни към косите й. — Това беше неуместно. И двамата знаем, че няма никаква разлика къде сме били и какво сме правили. Това все едно щеше да се случи.

— Да, няма разлика. И въпреки това двама души са мъртви. — Тя се отдръпна. — Не мога да си позволя злоба, разбираш ли?

— Разбирам. — Джона свали шнолата от косите й и разтри врата й. — Искам да дойда у вас с теб. Искам тази нощ да бъда с теб.

— Добре, защото и аз това искам. — Влезе в колата и го изчака да седне до нея. И двамата трябваше да се освободят от злобата, знаеше го. И от вината. — Сутринта наистина трябва да стана рано.

Той й се усмихна.

— А аз не.

— Добре. — Али потегли. — Значи ти ще оправиш леглото и ще измиеш чиниите.

— Значи ли това, че ти ще направиш кафето?

— Да.

— Съгласен съм.

Стигнаха до сградата и паркираха в подземния гараж.