Нора Робъртс: Стъпки от огън

— Спомнете си и за другите — добави Бианка. — Хората, които работеха за нас, сега нямат работа и няма да имат, докато не отворим пицарията отново. Някои от тях имат семейства. Не сме единствените, които пострадаха от пожара.

— Пит, Тереза и бебето — обади се Рина. — Може да нямат други дрехи, нито мебели. Бихме могли да им дадем.

— Добре, това е нещо положително. Александър, изяж си яйцата — нареди Бианка.

— Предпочитам какао.

— И аз предпочитам палто от норки и диамантена огърлица. Яж! Ще имаме много работа. Всеки ще трябва да поеме своята част.

— И никой, повтарям никой — подчерта Гиб, като вдигна и поклати пръста си към Ксандър, — не бива да влиза вътре, преди да получим разрешение.

— Дядо — промърмори Фран. — Ще трябва да му кажем.

— Прекалено е рано да му звъня с подобни новини. — Бианка побутна храната в чинията си. — Но скоро ще му се обадя, също и на братята си.

— Как е възникнал пожарът? Дали ще могат да ни кажат? — попита Бела.

— Не знам. Това си е тяхна работа. Нашата е да го възстановим. — Гибсън вдигна чашата си с кафе. — И ще го направим.

— Вратата беше отворена.

Баща й обърна очи към нея.

— Какво каза?

— Вратата, входната врата беше отворена.

— Сигурна ли си?

— Видях я с очите си. Вратата беше отворена, а светлините — огънят в прозорците. Може би Пит е забравил да заключи.

Този път Бианка протегна ръка и хвана ръката на мъжа си. Преди да успее да проговори, на вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — тя стана. — Мисля, че ни чака много дълъг ден. Ако някой е изморен, да се опита да поспи сега.

— Свършвайте с яденето — нареди Гибсън. — И се погрижете за чиниите.

Фран се изправи заедно с него, заобиколи масата и прегърна баща си. На шестнадесет години тя беше тънка и грациозна, излъчваше женственост, за която Рина й завиждаше.

— Всичко ще бъде наред, татко. Ще го направим по-хубаво отпреди.

— Точно така, моето момиче! Разчитам на теб. На всички вас — добави той. — Рина, ела за малко с мен.

Докато излизаха от кухнята, чуха как Бела се възмущава и мърмори: „Света Франческа!“

Гибсън въздъхна едва чуто, след което въведе Рина в дневната.

— Знаеш ли, момичето ми, ако не се чувстваш добре, мога да те освободя от домашните ти задължения.

Една част от нея искаше да се възползва от възможността, но вината натежа и взе връх.

— Добре съм, татко.

— Просто ми кажи, ако… не си.

Той я потупа по бузата и тръгна.

Тя се загледа след него. В нейните очи баща й винаги изглеждаше висок, но сега раменете му сякаш бяха приведени. Искаше й се да направи нещо, както бе сторила Фран — да му каже правилните думи, да го прегърне, но вече беше късно.

Рина имаше намерение да се върне обратно в кухнята и да бъде добра. Като Фран. Но чу гласа на Пит, разтреперан, сякаш плачеше. А също и гласа на баща си, но не можа да разбере нито дума.

Така че се промъкна тихичко на пръсти към всекидневната.

Пит не плачеше, но изглежда всеки миг щеше да се разплаче. Дългата му коса падаше покрай лицето му, той се взираше в ръцете си, скръстени в скута.

Беше на двадесет и една години — бяха направили малко празненство в „Сирико“, само семейството, по случай рождения му ден. Тъй като работеше в пицарията от петнадесетгодишната си възраст, той беше част от семейството. А когато се разбра, че Тереза е бременна и трябва да се оженят, родителите й им позволиха да вземат апартамента на горния етаж съвсем евтино.

Знаеше това, защото бе чула разговора на чичо Пол с майка й. Подслушването беше нещо, заради което след това трябваше да бъде наказвана. Но винаги й се струваше, че информираността си заслужава още няколко молитви.

Сега можеше да види майка си, която седеше до Пит, ръката й бе на коляното му. Баща й седеше върху масичката за кафе — нещо, което никога не й позволяваха да направи и гледаше младежа. Все още не можеше да чуе добре какво казва баща й, гласът му бе прекалено нисък, а Пит само клатеше глава.

Когато я вдигна, очите му блестяха.

— Кълна се, не съм оставил нищо включено! Припомних си всичко хиляда пъти. Всяка своя стъпка. Гиб, щях да ти кажа, ако съм изпортил нещо. Трябва да ми вярваш, не се страхувам. И не крия нищо. Тереза и бебето — ако нещо се беше случило с тях…

— Но, слава Богу, нищо не се случи — Бианка хвана ръката му.

— Тя беше толкова уплашена. Ние и двамата бяхме уплашени. Когато телефонът иззвъня… — той погледна Бианка. — Когато ти се обади и каза, че има пожар и трябва да бягаме, беше като лош сън. Просто грабнахме бебето и побягнахме. Дори не бях усетил мириса на дим, докато ти не дойде да ни помогнеш да излезем.