Нора Робъртс: Стъпки от огън

— Пит, искам да си помислиш внимателно. Заключи ли вратата?

— Със сигурност. Аз…

— Не така — Гиб поклати глава. — Не искам просто уверение. Искам да си припомниш и да ми разкажеш за действията си стъпка по стъпка. През повечето време човек върши нещата автоматично и може да пропусне нещо, без да си спомня за това по-късно. Върни се назад. Спомни си подробностите. Кои бяха последните клиенти?

— Ами… — Пит прекара ръка през косата си. — Джейми Силвио и момичето, с което се среща сега. Една нова. Разделиха си пица „Пеперони“, изпиха по няколко бири. И Кармин — той вися, докато затворихме. Опитваше се да уговори Тони да ходят някъде заедно. Клиентите си тръгнаха едновременно, около единадесет и половина. Тони, Майк и аз свършихме с почистването. Аз приключих с касата… О, Господи! Гиб, пликът за банката е все още там… Аз…

Не се безпокой за това сега. Значи ти, Тони и Майк си тръгнахте заедно?

— Не, Майк излезе пръв. Тони остана, докато свърша. Беше почти полунощ, а тя предпочита един от нас да я изпрати. Излязохме заедно и си спомням, спомням си отлично, че когато извадих ключовете, тя каза колко хубав бил ключодържателят ми. Тереза сложи снимката на Роза в него. Спомням си, каза, че било много затрогващо. Когато заключвах вратата… Заключих я, Гиб! Кълна ти се! Може да попиташ и Тони.

— Добре. Вие не сте виновни. Къде ще отседнете сега с Тереза?

— При родителите ми.

— Имате ли нужда от нещо? — попита Бианка. — Памперси за бебето? Дрешки?

— Майка ми има известен запас. Просто исках да дойда, за да ви кажа. И да попитам с какво мога да помогна. Минах и покрай пицарията. Не може да се влезе, блокирали са навсякъде. Но изглежда много зле. Какво да направя? Трябва да има нещо, което мога да направя.

— Ще има достатъчно работа, когато ни позволят да влезем вътре и да почистим. Но точно сега е по-добре да си при жена си и бебето.

— Обадете се у майка ми, ако се нуждаете от нещо. По всяко време. Вие сте толкова добри към мен, към нас — той прегърна Гиб. — За всичко, от което имате нужда.

Гиб отиде до вратата, преди да се обърне към Бианка.

— Трябва да отида там и да погледна.

Рина влезе в стаята.

— И аз искам да дойда с теб. Идвам!

Баща й отвори уста и по израза му разбра, че ще й откаже.

Но Бианка кимна.

— Добре, върви с баща си. По-късно ще си поговорим за подслушването на разговори. Ще почакам да се върнете, преди да се обадя на родителите ми. Може би ще имаме по-добри новини за тях. Дано да не е чак толкова зле, колкото си мислим.

Напротив, изглеждаше дори по-зле, поне в очите на Рина. На дневна светлина черните тухли, счупените прозорци, отломките, покрити със сажди, изглеждаха ужасно и миришеха отвратително. Беше невероятно как един пожар може да причини толкова много щети за толкова кратко време. През огромната дупка, която някога бе големият преден прозорец с изрисуваната на него пица, Рина видя разрушенията вътре. Изгорялата купчина от онова, което някога бяха ярко оранжеви пейки, старинните маси, преплетените купчини от столове. Слънчевите жълти стени ги нямаше, както и голямата дъска с менюто, което висеше над откритата кухненска площ, където баща й, а понякога и майка й, месеха тесто пред очите на клиентите, за да ги забавляват.

Мъжът с пожарникарския шлем излезе от развалините, носеше нещо като куфарче с инструменти. Беше по-възрастен от баща й. Имаше повече бръчки на лицето му, а косата, която се подаваше под шлема, беше почти сива.

Той ги огледа бързо и преценяващо, преди да излезе навън. Мъжът — Гибсън Хейл — беше висок, имаше тънки кости и телосложение, което никога нямаше да натежи. Изглеждаше малко уморен поради тежката нощ, която бе прекарал. Косата му бе ситно къдрава, с цвят на слама, доста светла на връхчетата. Очевидно прекарваше на слънце, когато можеше, и не носеше шапка.

Джон Мингър не разследваше само пожарите, а и хората, свързани с тях.

Момиченцето с мъжа беше красиво като картинка, макар че погледът в очите му бе малко празен и леко сънлив. Косата й бе с няколко оттенъка по-тъмна от тази на бащата, но също толкова къдрава. Според Джон, тя щеше да го настигне на височина и щеше да остане тънка като него.

Беше ги видял миналата нощ, когато пристигна на мястото. Цялото семейство, скупчени един до друг. Приличаха на корабокрушенци. Жената — това се казва красавица! От рода на кинозвездите, нещо, което не се вижда често, освен на киноекрана. Най-голямата дъщеря приличаше на нея най-много. Средната не бе наследила от това чудно, меко очарование, но пак беше хубавица. Момченцето също бе красиво, но все още носеше печата на детската упоритост.