Нора Робъртс: Стъпки от огън

— Кой е художникът?

— Трябва да съм аз — Бианка наливаше лимонада върху кубчетата лед. — Това ми е хоби.

— Страхотни са.

— В магазина имаше много картини на мама — добави Рина. — Най-много харесвах един портрет на татко. С висока шапка на главен готвач как хвърля пица във въздуха. Вече я няма, нали? Изгоряла е.

— Ще нарисувам друга, още по-хубава.

— Имаше и един стар долар. Дядо ми сложил в рамка първия долар, който спечелил, когато отворил „Сирико“. Имаше и карта на Италия, и кръстът на баба, който е бил благословен от папата, и…

— Катарина! — Бианка вдигна ръка, за да спре словоизлиянията на дъщеря си. — Когато нещо си е отишло, по-добре е да се мисли какво е останало, какво имаме все още и какво можем да направим от него.

— Някой е подпалил пожара нарочно. Човек, който не се е интересувал от вашите картини, нито от кръста. Нито дори от Пит, Тереза и бебето, които живеят горе.

— Какво? — Бианка се подпря изнемощяла на дръжката на стола. — Какво говорите? Истина ли е това?

— Напредваме малко по малко. Инспекторът по палежи ще…

— Палежи! — сега вече тя приседна. — Господи! Исусе!

— Госпожо Хейл, докладвах моите първоначални заключения на отдела по палежи към полицейското управление. Моята работа е да огледам сградата и да определя дали пожарът трябва да бъде разследван като случаен или умишлен. Колегите от отдел „Палежи“ ще инспектират сградата и ще проведат разследване.

— А защо не вие? — попита Рина. — Вие вече знаете всичко.

Джон се взря в нейните изморени и интелигентни кехлибарени очи. Да, помисли си той. Той наистина вече знаеше.

— Ако пожарът е запален нарочно, значи е криминално престъпление, а това е дело на полицията.

— Но вие знаете, че е така!

Не, хлапето не се хвана на трика.

— Свързах се с полицията, защото, когато инспектирах и огледах сградата, открих неща, които приличат на насилствено влизане. Детекторите за дим бяха повредени. Открих доказателства, които говорят за не една точка на възникване на пожара.

— Какво значи точка на възникване? — продължи да разпитва Рина.

— Значи, че пожарът е започнал на повече от едно място, а от вида на подпалването, от начина, по който огънят е маркирал определени места по пода, стените и мебелите, и от техните остатъци, се вижда, че като запалителен материал е бил използван бензин, заедно с онова, което ние наричаме „ремаркета“ или подпалки. Това са други видове лесно запалими материали, като вестници или восъчна хартия, книги, парцали. Изглежда, че някой е влязъл, разхвърлял е подпалките в помещението за хранене и се е върнал в кухнята. Там има повече лесно запалими материали — съдове под налягане, дървени шкафове. Рамките, масите, столовете. Най-вероятно бензинът е бил разсипан на пода, по мебелите и стените. Огънят вече е горял, когато Рина е излязла навън.

— Но кой би направил такова нещо? При това нарочно! — Гиб поклати глава. — Бих могъл да разбера някоя банда глупави хлапета, които да влязат с взлом, да изпочупят всичко наоколо и случайно да причинят пожар, но вие говорите за умишлен опит да бъде подпалено имуществото и собствеността ни — заедно с едно семейство горе. Защо? Кой би искал това?

— Точно това ще ви питам и аз. Има ли човек, който да ви има зъб, да ви завижда — на вас или на вашето семейство?

— Не! Господи! Та ние живеем със съседите си от петнадесет години. Бианка е израснала тук. „Сирико“ е нещо като традиция за този квартал.

— Някой конкурент?

— Познавам всеки собственик на ресторант в околността. И сме в чудесни отношения.

— Някой бивш работник, може би. Някой, който е работил за вас и който сте мъмрили или наказали?

— Няма такъв. Мога да се закълна в това.

— Някой, с когото вие или член от семейството ви, или пък ваш работник, е имал спор, кавга? Някой недоволен клиент?

Гиб потърка лицето си с ръце, сетне отиде до прозореца.

— Не, никой. Не мога да се сетя за никого. Ние сме нещо като семейство. Понякога има оплаквания, разбира се, не може да въртиш ресторант без подобни неща. Но нищо сериозно, което би предизвикало подобни действия.

— Може би някой от вашите работници е имал спор с някой човек, дори извън работата. Искам да ми дадете списък с имената на всички. Трябва да бъдат разпитани.

— Татко?

— Не сега, Рина. Опитваме се да бъдем добри съседи, да си помагаме и да запазим заведението такова, каквото го е създал бащата на Бианка. Модернизирахме малко системата, но сърцевината си е същата, нали разбирате? — в гласа му имаше болка и скръб, но през тях се процеждаше гняв. — Бизнесът ни е солиден, печелим добре. Когато човек работи здравата, живее добре. Не знам някой, който би ни навредил.