Нора Робъртс: Стъпки от огън

На улицата и по тротоарите стояха съседите, повечето по пижами и нощници. Някои от тях държаха деца и бебета. Много плачеха.

Изведнъж се сети, че Пит Толино с жена си и бебето живееха в малък апартамент над ресторанта. Нещо сграбчи и стисна сърцето й, когато погледна нагоре и видя димът да излиза и от горните прозорци.

— Татко, татко! Пит и Тереза!

— Те са добре — той я вдигна на ръце, когато тя се откъсна от майка си. Също както правеше, когато беше малка. И притисна лицето си към врата й. — Всички са добре, не се безпокой.

Засрамена, Рина скри лице в рамото му. Не беше помислила за другите хора, не беше се сетила дори за нещата, останали вътре в ресторанта — картините и масите, покривките и големите фурни.

Мислеше само за огъня, за неговото вълшебство и могъщество.

— Съжалявам — проплака с лице, заровено в рамото на баща си. — Съжалявам.

— Шшт, тихо. Ще го оправим — отвърна баща й, но гласът му бе дрезгав, сякаш беше поел твърде много дим. — Аз мога да го оправя.

Успокоена, Рина подпря глава на рамото му и огледа лицата на присъстващите. Видя сестрите си, които се държаха заръка и майка си, която прегръщаше Ксандър.

Старият господи Фалко седеше на стълбите на къщата си, изкривените му пръсти държаха броеница. Госпожа Ди Салво от съседната къща стоеше права, прегърнала майка си през раменете. Видя с облекчение и Пит, седнал на бордюра, обхванал главата си с ръце. Жена му се бе сгушила до него и люлееше бебето.

След това видя Джоуи. Той стоеше, пъхнал палци в предните джобове на панталоните си, бедрата му сякаш подскачаха, докато наблюдаваше пожара. На лицето му бе изписано нещо като радост. Приличаше на лицата на мъчениците, нарисувани върху светите картини.

Това накара Рина да се притисне още по-плътно към баща си.

Сетне Джоуи обърна глава към нея, погледна я и се ухили зловещо.

Тя прошепна: „Татко“, но един мъж с микрофон застана пред тях и започна да задава въпроси.

Рина се опита да остане притисната към баща си, когато той я свали на земята. Джоуи все още я гледаше и се хилеше, и това беше по-страшно дори и от пожара. Но баща й я побутна към сестрите й.

— Фран, вземи брат си и сестрите си и ги заведи вкъщи.

— Искам да остана — сграбчи ръката му Рина. — Трябва да остана с теб.

— По-добре е да се прибереш — той се наведе, докато зачервените му очи се изравниха с нейните. — Вече почти свърши. Всичко свърши. Казах, че ще се оправя, и ще го направя — баща й я целуна по челото. — Върви си у дома. Ние скоро ще дойдем.

— Катарина — извика майка й. — Помогни на сестрите си да направят кафе и да приготвят нещо за ядене. За хората, които ни помогнаха. Това можем да направим за тях.

Приготвянето на храна никога не ги затрудняваше. Тенджери с кафе, кани със студен чай, дебели сандвичи. В кухнята сестрите й за пръв път не се сдърпаха. Бела хлипаше шумно, докато работеше, но Фран не й се скара за това. И дори когато Ксандър предложи да отнесе една от каните с чай, никой не му каза, че е прекалено малък и може да я счупи.

Въздухът бе напоен с миризма, която винаги щеше да помни, а пушекът висеше като мръсна завеса. Но те подредиха една сгъваема маса на тротоара и сложиха на нея кафе, чай, сандвичи. Подаваха чаши и хляб на изцапаните със сажди ръце.

Някои от съседите се бяха прибрали по къщите си, далеч от дима и миризмата, далеч от падащите сажди и пепел, които се стелеха по колите като тънък слой мръсен сняг. Вече нямаше ярка светлина, но дори отдалеч Рина можеше да види почернелите тухли, реките от мокри сажди, дупките вместо прозорци, като избодени очи.

Саксиите с цветя, които двете с майка й засадиха и поставиха на белите мраморни стъпала през пролетта, лежаха счупени, смачкани, мъртви.

Родителите й стояха прави на улицата пред „Сироко“. Ръцете им бяха сплетени. Баща й беше с джинсите, които бе грабнал при събуждането си, а майка й носеше яркочервения халат, който й бяха подарили за рождения ден миналия месец.

Дори когато големите пожарни коли си заминаха, те останаха там заедно.

Един от мъжете с шлем на пожарникар отиде при тях и те говориха доста дълго време. Сетне родителите й се обърнаха, все още ръка за ръка, и тръгнаха към къщата.

Пожарникарят се упъти към руините на „Сироко“. Извади фенерче и потъна в тъмнината.

Прибраха останалата храна и внесоха вътре масата и напитките. Рина си помисли, че сега приличат на оцелелите в онези филми за войната, с мръсни коси и изморени лица. Когато храната бе прибрана, майка й попита дали някой иска да спи.