Нора Робъртс: Стъпки от огън

Рина седеше на мраморните стъпала, все още плоскогърдо момиче с нежно коремче. Ръкойката от медно руса коса се бе овлажнила от нощната влага, засенчените й с дълги мигли кафяви очи започваха да натежават. Над десния ъгъл на устната й имаше малка бенка, а на зъбите — скоби за изправяне.

В тази знойна нощ настоящето изглеждаше абсолютно сигурно, а бъдещето бе като замъглен сън.

Тя се прозя и премигна сънено. Когато се изправи, за да се прибере, погледът й се плъзна надолу по улицата към „Сироко“, което е било там още преди баща й да бъде роден. В първия миг реши, че трептящата светлина, която танцува в големия преден прозорец, е отражение, и си помисли — красиво е.

Устните й се извиха в усмивка, докато наблюдаваше сиянието, но изведнъж цялата се напрегна от учудване. Не изглеждаше точно като отражение, а все едно някой бе забравил да загаси лампите, когато е затворил.

Изненадана, тя слезе на тротоара все още с чашата в ръка.

Прекалено заинтригувана и без да си помисли, че майка й ще й се кара, ако излезе съвсем сама посред нощ на улицата, пък макар и съвсем наблизо, Рина продължи да върви по тротоара.

И сърцето й започна оглушително да думка, когато през завесата от сънливост започна да проумява какво става. През предната врата на ресторанта, която не бе затворена, а зееше като черна дупка, излизаше дим на талази. Светлините, които виждаше, бяха пламъци.

— Пожар! — прошепна тя, сетне започна да крещи. И не спря да крещи, докато тичаше обратно към къщи.

Никога нямаше да забрави тази нощ. Никога през живота си нямаше да забрави как стоеше заедно с цялото си семейство, докато „Сирико“ гореше пред очите им. Ревът на огъня, който се промушваше през счупените прозорци и се изстрелваше като светкавични златни кули в тъмното небе, беше като постоянно думкане в ушите й. Пищяха сирени, струите вода от огромните маркучи свистяха, чуваха се викове и плач. Но звукът на пожара, неговият могъщ глас надвишаваше всичко.

Рина можеше да го почувства вътре в корема си като спазъм. Учудването и ужасът, както и смразяващата му красота пулсираха в нея.

Какво имаше там вътре, в огъня? Там, където влизаха пожарникарите? Горещо и тъмно? Плътно и ярко? Някои от пламъците изглеждаха като гигантски езици, които се извиваха и сякаш се опитваха да оближат и вкусят онова, до което се докопат.

Димът се въртеше и виеше, растеше и се издигаше. На очите й лютеше, на носа също, вихреният танц на пламъците заслепяваше очите й. Краката й бяха все още боси, а асфалтът под тях пареше като нажежени въглени. Но Рина не можеше да отстъпи, не можеше да откъсне очи, сякаш гледаше невероятно опасен, спиращ дъха цирков спектакъл.

Вътре в ресторанта нещо експлодира и в отговор прозвучаха писъци. Пожарникарите с шлемове на главите, с лица, почернели от дима и саждите, се движеха като призраци в мъглата от дим. Като войници, помисли си Рина. Напомни й на филм за войната.

Дори водата искреше, докато летеше във въздуха.

Чудеше се какво ли става вътре. Какво правеха тези мъже? Какво правеше пожарът? Дали като на война той се снишаваше и криеше, след което скачаше в атака — златен и искрящ?

Наоколо като мръсен сняг се сипеше пепел. Хипнотизирана, Рина пристъпи крачка напред, майка й я хвана за китката, дръпна я назад и я прегърна с една ръка, като я притисна плътно до себе си.

— Стой тук — прошепна Бианка. — Трябва да сме заедно.

Но Рина просто искаше да види. Сърцето на майка й биеше като барабан до ухото й. Момичето обърна глава, погледна нагоре, за да попита дали не може да отидат по-наблизо. Съвсем малко по-наблизо.

Но на лицето на майка й не бе изписано вълнение. В очите й не светеше учудване, а блестяха сълзи.

Тя беше красива, всички казваха така. Но сега лицето й бе някак сурово, сякаш е било изрязано с нещо много твърдо и острието е оставило дълбоки бразди по него. Сълзите и димът бяха зачервили очите й. В косата й имаше сива пепел.

До нея стоеше баща й, с ръка върху рамото й. И за ужас на Рина в неговите очи също имаше сълзи. Можеше да види как пожарът се отразява в тях, сякаш незабелязано бе успял да се промъкне вътре в него.

Това не беше филм, беше истинско. Нещо от тях, нещо, което бе тяхно цял живот, изгаряше пред очите им. Зад хипнотизиращата светлина и вихреното движение на пламъците вече можеше да зърне черните петна от стените на „Сирико“, мокрите сажди върху белите мраморни стълби, остатъците от счупени стъкла, стърчащи в рамките на прозорците.