Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Грант съзнаваше, че би трябвало да има. Когато един мъж биваше завлечен твърде надълбоко — от жена, идеал или цел — той ставаше уязвим. Тогава инстинктът за самосъхранение отстъпваше на заден план. Грант знаеше, че това се бе случило с баща му.

Но сега единственото, което възприемаше, бе, че тя беше тъй мека, тъй всеотдайна. Негова.

Той докосна устните си до нейните. Джени наклони глава назад и прие целувката. Той я хвана по-здраво. Пръстите й се вплетоха в косата му, докато устните му се впиваха в нейните, повече жадни, отколкото покорни. Замаяна, тя помисли, че с всяко докосване Грант разпалваше страстта й по-силно и по-силно, докато накрая щеше да я взриви само с поглед.

— Искам те… — Думите се изтръгнаха от устата й в неговата. Той я сграбчи в неистова прегръдка. Устата му превземаше, хапеше, смучеше нейната, докато и двамата останаха без дъх. Грант изстена и зарови лице в косите й, мъчейки се да възвърне разсъдъка си.

— Господи, след минута ще забравя, че се намираме на шосе, и то по светло.

Джени прокара пръсти зад врата му.

— Аз вече забравих.

Той три пъти пое дълбоко въздух и вдигна глава.

— Внимавай — предупреди я. — Много по-трудно е да се държа прилично, отколкото да върша това което е част от човешката природа и което ми идва отвътре. В момента ми се струва напълно естествено да те замъкна на задната седалка, да ти съдера дрехите и да те любя, докато видиш звезди посред бял ден.

Възбудата се разля по цялото й тяло. Тя се наклони към него така, че устните им почти се докосваха.

— Човек не бива да се противопоставя на природата си.

— Джени — Грант вече почти усещаше как тялото й се затопля и се разтапя под неговото. Уханието й контрастираше със светлината и шепнеше за нощ. Тя плъзна длани по гърдите му и усети биенето на сърцето му. Очите й бяха замъглени и все пак излъчваха сила. Той не можеше да отклони поглед от тях. Чувстваше се като пленник, ликуваш под тежестта на оковите.

Тъкмо когато щеше да се поддаде на изкушението, шумът на приближаваща кола го накара да изругае и да се обърне. Джени погледна през рамо и видя мерцедес, който се закова до тях. Човекът зад волана беше в сянка, така че тя остана само с впечатлението за тъмен тен и волеви черти, докато шофьорът спусна стъклото.

Буйна червена грива обрамчваше ъгловато лице. Жената провеси ръка от прозореца и се усмихна хитро.

— Вие да не сте се загубили?

Грант я изгледа с присвити очи и смая Джени, като протегна ръка и стисна с два пръста носа на жената.

— Пръждосвай се!

— Някои хора просто не заслужават да им се помогне — отвърна тя, вирна надменно глава и се скри в колата. Мерцедесът избръмча тихо и се скри зад завоя.

— Грант! — Джени не можеше да повярва на очите си. — Дори за теб това беше невероятно грубо.

— Не мога да трая хора, които се бъркат навсякъде — отвърна той и запали мотора.

Тя потъна в седалката.

— Пролича си. Започвам да мисля за чудо това, че не ми тръшна вратата под носа в онази първа нощ.

— Беше в момент на слабост.

Джени го изгледа косо, после се предаде.

— Близо ли сме вече? Добре ще е да ми изброиш състава и да ми опишеш всеки с две думи, за да имам понятие, с кого… — Тя замлъкна. — Боже мой!

Бе невероятно, невъзможно. Разкошно. Хладно-сива под последните лъчи на слънцето, пред погледа й се изправяше приказната крепост, в която всяко момиченце с копнеж би си представяло, че е затворено. И че очаква доблестен рицар да го измъкне иззад високите стени на кулата. Беше чудо, че крепостта съществуваше в този век на ракети и хаос.

Постройката изпъкваше и се простираше или поточно се издигаше величествено върху скала. По стените нямаше бръшлян. Какъв бръшлян би се осмелил да плъзне тук? Обаче имаше цветя — диви рози, цъфвали къпинови храсти — пищни цветове, които упорито мълвяха за лято, докато близките дървета вече бяха докоснати от първия дъх на есента.

Джени не просто искаше да го нарисува. Трябваше да го нарисува. Бе също тъй наложително, както дишането.

— Така си и знаех — подметна Грант.

Зашеметена, тя продължаваше да гледа крепостта.

— Какво?

— Все едно вече държиш четка в ръка.

— Де да беше така.

— Ако нарисуваш това тук дори с половината прозрение и сила, които вложи в пейзажа с фара и скалите, ще сътвориш великолепна картина.

Джени го погледна объркана.

— Но аз… Стори ми се, че ти не го хареса.

Той изсумтя, докато вземаше последния завой.

— Не ставай смешна!