Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Притиснала лице към гърдите му, Джени затвори очи.

— Не е необходимо да бързаш да свикваш. Само ми обещай, че никога няма да съжаляваш.

— Няма. Да полудея — може, обаче не и да съжалявам. — Той поглади косата й и отново почувства нужда, по-мека, по-спокойна, но все тъй силна. После сгуши лице във врата й, сякаш там му беше мястото — Наистина ли си влюбена в мен, или го каза, понеже те ядосах?

— И двете. Тази сутрин реших да се огъна пред твоята самонадеяност и да оставя първо ти да ми го кажеш.

— Нима? — Грант сключи вежди и повдигна брадичката й. — Моята самонадеяност, значи…

— Малко се пречка, защото е огромна. — Тя се усмихна сладко. За отмъщение той яростно впи устни в нейните.

— Знаеш ли — рече след минута. — Изгубих апетит за закуска.

— Сериозно?

— М-м-м-м… И съжалявам, че се налага да го спомена… — Грант прокара пръсти по яката на халата и ги плъзна надолу до колана. — Обаче не съм казал, че можеш да ползваш хавлията ми.

— О, колко невъзпитано от моя страна. — Усмивката й стана дръзка. — Искаш ли си я?

— Не е спешно. — Той я хвана за ръката и я поведе към стълбите. — Можеш да почакаш, докато се качим горе.

Грант я проследи с поглед как потегли с колата. Беше рано следобед и слънцето блестеше ярко. Трябваше известно време да стои настрана от нея. Навярно и тя се нуждаеше от същото. Той се питаше колко ли дълго би издържал да не я вижда.

В ателието го чакаше работа. Знаеше, че качеството и количеството й зависеха пряко от положените усилия. Затова му бе необходими желязна дисциплина — няколко задължителни часа на ден, през които въображението му работеше с пълна пара. Ала как можеше да работи, щом като съзнанието му бе така заето с нея, а тялото му — все още топло от нейното…

Любов. Грант бе успял да я отбягва години наред, а сега лекомислено й бе отворил вратата. Тя се бе нахвърлила върху него неканена. Сега той бе уязвим, зависим — всичко, което се бе зарекъл да не бъде никога. Ако можеше, несъмнено би променил нещата. Толкова дълго бе живял по своите правила, по лична преценка, според своите нужди, че не беше сигурен нито в желанието, нито в способността си да прави компромисите, които любовта изискваше.

Накрая щеше да нарани Джени, разсъждаваше мрачно Грант, и болката щеше да рикошира и да покоси и него. Това бе неизбежната участ на всички влюбени. Какво искаха те двамата един от друг? Той тръсна глава и се откъсна от прозореца. Засега прекараното заедно време и обичта бяха достатъчни, но това нямаше да трае вечно. Какво щеше да стане, когато се появеше нуждата един от друг, обвързването? Дали той щеше да избяга? Изобщо не му беше работа да се влюбва в нея. Начина й на живот бе коренно различен от неговия. А невинността й я правеше още по-лесно ранима.

Тя никога не би била щастлива, ако живееше на неговото усамотено парче земя и Грант не би я помолил за това. Той пък не би се лишил от спокойствието си заради коктейлите, фотообективите, светската шумотевица. Виж, ако беше повече като Шелби…

Грант се замисли за сестра си и за обичта й към хората, тълпите. Двамата различно бяха превъзмогнали травмата от загубата на баща им по онзи ужасен, публичен начин. При все това, петнайсет години по-късно, белезите оставаха. Вероятно раната на Шелби бе заздравяла по-добре или може би любовта й към Алън Макгрегър бе достатъчно силна, за да преодолее натрапчивия страх. Страха от загуба, от зависимост.

Той си спомни последния път, когато Шелби го бе посетила, преди да се реши да се омъжи за Алън. Беше отчаяна, уплашена. Грант се бе държал грубо, защото искаше да я държи в обятията си и тя да изплаче мъката от спомените, които преследваха и двама им. Беше й говорил истината, защото Шелби имаше нужда да я чуе, докато самият той не бе сигурен, че може да я приеме.

— Да не смяташ да се отречеш от живота заради нещо, което се е случило преди петнайсет години — бе я запитал безмилостно.

Седяха в кухнята му, а очите й бяха пълни със сълзи. Грант си спомни и нейния гневен, проницателен отговор.

— Ти вече не си ли го сторил?

Така беше, общо взето, макар че работата му и любовта му към нея постоянно го свързваха със света. Той рисуваше за хората, за тяхно удоволствие и забавление, защото ги харесваше по своеобразен, понятен само нему начин — заедно с недостатъците и силните им черти, глупостта и здравия им разум. Грант просто не желаеше да бъде задушаван от тях. И успешно избягваше да се обвързва с когото и да било. Докато не се появи Джени. Толкова лесно се оправяше с човечеството като цяло. Трудностите възникваха в личните отношения с хората поотделно.