Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Всъщност тя е почти на седемдесет — отвърна Грант непринудено и кръстоса глезени, като се опря на стената. — Малко трътлеста и прилича на жаба. Творбите й са безсмъртни, с потресаващ емоционален заряд и сякаш триизмерни. Луд съм по нея. — Той замлъкна, представяйки си как широкото лице на Дениъл става виненочервено. — Истинските чувства са над такива неща като възрастта и физическата красота, не мислиш ли?

Дениъл се задави, след това си възвърна гласа. Момчето се нуждаеше от помощ. От спешна помощ.

— Ела по-рано в петък, синко. Ще ни трябва време да си поговорим. — Той се втренчи в рафтовете с книги на отсрещната стена. — На седемдесет ли каза?

— Почти. Обаче истинската чувственост няма възраст. Ами че едва миналата нощ ние…

— Не, не ми казвай — прекъсна го Дениъл бързо. — Ще си поговорим надълго и нашироко, когато пристигнеш. Един дълъг разговор. Шелби познава ли… Не, няма значение — отказа се той. — Петък — заяви по-решително. — Ще се разберем в петък.

— Ще дойдем. — Грант затвори телефона и се запревива от смях. Това трябваше да държи стареца на тръни до петък. Все още усмихнат, той се запъти към стълбите. Щеше да работи до залез слънце, докато дойде Джени.

Никога не бяха я склонявали да направи нещо толкова бързо. Преди да се усети, Джени се бе съгласила да събере боите, четките, куфар с дрехи и да отлети да прекара един уикенд с хора, които не познаваше.

Една от причините, осъзна тя, когато най сетне имаше време да помисли, беше, че Грант бе много въодушевен. За малко повече от седмица го беше опознала достатъчно и знаеше, че той рядко изпитваше симпатия към някого дотам, че да му отдели време и да излезе от усамотението си. Съгласи се най-вече, защото искаше да бъде с него и понеже се зарази от настроението му. И накрая, понеже искаше да го види при различни обстоятелства — да общува с хора, далеч от откъснатото си парче земя.

Щеше да се запознае със сестра му. Това, че Грант имаше сестра, бе изненада. Макар да си признаваше, че беше нелепо, Джени си го бе представяла някак изникнал в света като възрастен, сам и готов да брани територията и самотата си.

Сега се запита за детството му. Какво му бе въздействало? Какво бе направило от него мъжа, когото тя познаваше? Дали е бил от богато, или бедно семейство? Общителен или затворен? Дали е бил щастлив, обичан, пренебрегван? Той рядко говореше за семейството си, за миналото… А и за настоящето.

Странно беше, но именно защото отговорите бяха толкова важни, Джени не можеше да зададе въпросите. Разбираше, че трябва да изчака Грант сам да й се довери, като доказателство за любовта, която бе казал, че изпитва. Всъщност „доказателство“ не бе точната дума. Тя знаеше, че той я обича, ала искаше печат, гаранция. За нея любовта и доверието вървяха заедно, едното без другото бе само празна дума. Джени не вярваше в тайни.

От детството си до смъртта на Анджела, тя бе имала с кого да споделя всичко — всички свои съмнения, колебания, надежди, мечти. Когато загуби сестра си, загуби и част от себе си. Едва сега бе започнала отново да усеща тази част. Беше напълно естествено да отдаде вярата и нежността си на Грант. Когато Джени обичаше, обичта й нямаше предел.

Освен радостта, тя чувстваше и притъпена болка от това, че той все още не бе се отворил за нея. Докато го направеше, Джени нямаше да вижда бъдеще с него отвъд настоящия момент. Принуди се да го приеме, тъй като мисълта и за един миг без него беше непоносима.

Грант караше по криволичещия планински път към имението на Макгрегърови. Той зърна профила на Джени, умисленото й изражение, замечтания и недотам весел поглед.

— За какво мислиш?

Тя се извърна към него и в усмивката й, сянката на тъга изчезна.

— За това, че те обичам.

Беше толкова просто. Коленете му омекнаха. Той изпита нужда да я докосне и спря колата встрани от пътя. Когато взе лицето й в ръце, Джени спусна ресници в очакване на целувката.

Бавно, с благоговение, Грант докосна с устни страните й, първо едната, сетне другата. От редките му изблици на нежност неизменно й прималяваше. За каквото й да я помолеше в този момент, щеше да му даде без колебание. Ласката на миглите му върху лицето й я задържаше до него по-здраво от вериги.

Името й прозвуча като въздишка, докато той обсипваше с целувки затворените й очи. От трепета й главата му забуча. Каква беше тази магия? Блещукаше в един миг, пулсираше в следващия. Дали само си въобразяваше, или Джени в действителност бе живяла дълго време в мечтите му, изчаквайки момента да излезе наяве и да го пороби? Дали заради крехкостта, или силата й бе готов да убие, дори умре за нея? Имаше ли значение?