Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Шуртенето на водата го събуди. Умът му бе размътен. Той лежеше неподвижно и сънливо пресмяташе колко усилия се изискваха, за да си отвори очите. Имаше вродения навик да отлага момента на ставането до последно.

С лице, забито във възглавницата, долавяше уханието на Джени. В съзнанието му изплуваха знойни, макар и не окончателно завършени, образи. Меки, мъгляви картини, които едновременно възбуждаха и успокояваха.

В просъница Грант промени позата си дотолкова, та да установи, че бе сам в леглото. Топлината й все още се задържаше по чаршафите и върху кожата му. Той се потопи в нея, без да е сигурен защо му бе тъй приятно и уютно, ала и без да търси отговор.

Спомни си как се беше чувствал с нея, вкуса й, начина, по който пулсът й прескачаше под пръстите му. Имаше ли друга жена, която да бе желал толкова силно? Друга, която да го накара да се чувства така удобно в един момент и да го подлуди от страст в следващия? Колко се бе доближил до границата между желанието и нуждата и дали вече не бе я прекрачил?

С тези въпроси Грант не можеше да се справи — не и докато умът му бе замъглен от сън и от Джени. Трябваше да се отърси от първото и да се държи настрана от второто, за да намери отговори.

Замаян, той седна и разтърка очи. Тя се върна в спалнята. С кърпа, увита около косата, и с халата на Грант, хлабаво вързан отпред, Джени приседна на леглото. Сплете ръце на тила му, наведе се и го целуна. Миришеше на неговия сапун и неговия шампоан, което направи целувката поразяващо интимна. Докато това ясно проникваше в съзнанието му, тя се изправи и му се усмихна.

— Буден ли си?

— Почти. — Понеже искаше да вижда косата й, той дръпна кърпата от главата й и я пусна на пода. — Отдавна ли стана?

— Откакто ме избута от леглото — засмя се Джени, щом Грант събра вежди. — Не преувеличавам особено. Искаш ли кафе?

— Да. — Той се надигна, хвана ръката й и я задържа, докато усмивката й стана озадачена. Какво щеше да й каже? Какво искаше да разкрие — и на нея, и на себе си? Не бе сигурен в нищо, освен че каквото и да ставаше с него, вече не можеше да бъде спряно.

— Грант?

— Веднага слизам — смотолеви той. Чувстваше се глупаво. — Този път аз ще приготвя закуската.

— Добре. — Тя се поколеба. Като че ли изчакваше да види дали Грант щеше да каже каквото бе възнамерявал да каже. След това го остави сам.

Той полежа още минута, заслушан в стъпките й по стълбите. На нейните стъпки по неговите стълби. Разделящите очертания някак се размиваха.

Не бе уверен, че някога ще може да лежи в леглото си без да мисли за нея, свита на кравайче до него.

Напомни си, че бе имал и други жени. Беше им се наслаждавал, беше ги ценил. И забравил. Защо бе тъй убеден, че нямаше да забрави нищо от Джени? Нищо, нито дори мъничката бенка на бедрото й — полумесечинка, която можеше да покрие с върха на кутрето си. Беше по момчешки доволен, когато я откри, защото никой друг не я бе виждал и докосвал преди него.

Държиш се като идиот, каза си Грант, пленен си от факта, че си първият й мъж и си обсебен от идеята да й бъдеш последният, единственият.

Той просто имаше нужда да се усамоти, да въведе отново ред в чувствата си, това е. Последното, което искаше, бе да се обвързва с нея.

Грант стана и се порови из чекмеджетата. Откри чифт оръфани джинси. Смяташе да й приготви закуска, да я изпрати и да се залови за работа.

Но щом стигна дъното на стълбището, долови аромата на кафето и я чу да си тананика. Като мощна вълна го заля усещането за нещо познато. Обяснимо бе, понеже така беше и на сутринта, след като я срещна. Но не беше само това — то по-скоро се отнасяше до силата на усещането. Беше нещо много повече от впечатление за нещо познато — беше по-скоро чувство за едно истинско, вечно и същевременно толкова просто и човешко удоволствие, че чак го заболя. Стотици пъти да влизаше в кухнята, години наред, тя нямаше да му се струва цяла, нямаше да изглежда истинска без Джени.

Той се спря на прага, за да я погледне. Кафето беше готово. Тя се протегна за чашите високо в шкафа, които Грант стигаше без усилие. Слънцето пръскаше светлина в косата й и извличаше червените й оттенъци така, че те горяха като пламъчета върху кадифе. Джени се стъписа, щом го видя. После се усмихна.

— Не те чух да слизаш. — Тя отметна косата си зад рамото и започна да налива кафето. Навън е чудесно. Всичко блести от снощния дъжд, а морето е повече синьо, отколкото зелено. Да не повярва човек, че е имало буря. — Взе по чаша във всяка ръка и понечи да тръгне към него, обаче нещо в погледа му я възпря. Недоумението й бързо прерасна в напрежение. Дали беше ядосан? Защо? Може би той вече съжаляваше. Защо бе толкова наивна, че да мисли случилото се за нещо специално, единствено по рода си и за двама им?