Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Аз съм Рина.

— Джени е приятелка на Грант — съобщи Джъстин и обгърна с ръка раменете на жена си. — А също и моя братовчедка. — Преди Серина да успее да реагира на тази изненада, той пусна втората бомба. — Дженвиев Грандо.

— О, онези прекрасни картини! — възкликна тя, а Шелби отвори широко очи.

— Да ти се не види, Грант. — След като му отправи възмутен поглед, Шелби се обърна към Джени. — Майка ни имаше два от твоите пейзажи. Извадих й душата, докато склони да ми подари единия за сватбата. „Вечер“ — уточни тя. — Искам да издигна къща за нея.

Доволна, Джени се усмихна.

— Тогава може би ще убедиш господин Макгрегър да разреши да нарисувам замъка му.

— Няма да се наложи да му извиваш ръката — отбеляза Серина.

— Какво е това, среща на високо равнище ли? — запита Алън, който се появи от коридора. — Едно е да си дясната ръка — продължи той, като сложи длан на тила на жена си, — друго с да си жертвено агне. Татко ръмжи и се вайка, задето семейството се е разпръснало.

— И Кейн ще отнесе най-много — добави Серина.

— Да — съгласи се Алън с усмивка. — Горко му, задето закъснява. — Той извърна поглед към Джени — тъмни, дълбоки очи, бавна, сериозна усмивка. — Познаваме се… — Поколеба се за секунда, докато претърсваше в паметта си списъка от имена и физиономии. — Дженвиев Грандо.

Леко изненадана, Джени му се усмихна.

— Беше много кратка среща в навалицата на едно благотворително мероприятие преди около две години, сенаторе.

— Алън — поправи я той. — Значи вие сте художничката на Грант. — Той погледна шурея си и изразът му се смекчи от усмивката в очите му. — Длъжен съм да кажа, че превъзхождате дори описанието на Грант. Да отидем ли да се присъединим към големия Макгрегър, преди да почне да реве?

— Дай на мен. — Джъстин пое бебето от Серина с опитно движение. — Мак ще го умилостиви.

— Какво описание? — промърмори Джени на Грант, докато вървяха по широкия коридор.

Тя видя прокрадващата се усмивка, преди той да обгърне с ръка раменете й.

— После ще ти обясня.

Джени веднага разбра защо Шелби бе назовала стаята тронна зала. Целият под беше покрит с ален килим. Дърворезбата бе изящна и пищна, по стените висяха чудни картини в богато украсени рамки. Носеше се лек мирис на восък, макар да нямаше горящи свещи. Лампи светеха в добавка към слабите лъчи на залязващото слънце, които се процеждаха през многокрилните прозорци.

Тя от пръв поглед забеляза, че мебелите са старинни, всичките масивни и идеални за огромната стая. Дървени трупи лежаха в грамадната камина, предвидени за вечерното захлаждане.

Обаче залата, великолепна с уникалния си стил, бе нищо в сравнение с мъжа, който приемаше гостите от своя готически стол с висока облегалка. Едър, с гъста, пламтяща червена коса, той наблюдаваше шествието с присвити, остри сини очи на широкото си лице.

На Джени й заприлича на генерал или крал — може би и двете, отпреди няколко века, когато владетелят е повеждал народа си на бой. Огромна ръка потупваше дървената облегалка на трона, а другата държеше полупълна чаша. Изглеждаше достатъчно свиреп да заповядва екзекуции когато му хрумне. Пръстите й я засърбяха за молив и скицник.

— Е — прогърмя той с глас, който превърна сричката в обвинение.

Шелби първа отиде при него, доста храбро, според Джени, и го целуна звучно по устата.

— Здрасти, дядо.

Той се изчерви от удоволствието, което му носеше това звание.

— Значи реши все пак да ми отделиш минутка от времето си.

— Чувствах се длъжна първо да отдам почит на най-новия Макгрегър.

Сякаш по знак, Джъстин се завтече да настани Мак в свивката на ръката на Дениъл. Джени видя как страшният гигант се превърна в мекица.

— Ето го момчето-о — затананика той, подавайки чашата си на Шелби, и погъделичка бебето под брадичката. Когато внукът му хвана дебелия му пръст, той се наду като петел. — Силен е като бик. — Ухили се на цялата дружина, след което се съсредоточи върху Грант — Та ти взе, че дойде, Кембъл. Сега виждаш — продължи Дениъл, като залюля бебето, — защо Макгрегърови никога няма да бъдат победени. От сой сме.

— Добра кръв — продума Серина и взе Мак от ръцете на дядо му.

— Налейте едно питие на Кембъл — нареди той. — Така, къде е художничката? — Очите му обиколиха стаята, спряха се на Джени и останаха там. Стори й се, че съгледа в тях изненада, набързо прикрита, а след това усмивка, която упорито дърпаше нагоре крайчетата на устата му.

— Дениъл Макгрегър — рече Грант тържествено. — Дженвиев Грандо.