Нора Робъртс - Ритуал в смъртта

— Ясно — взела си я на мястото на Алис.

— Никой не ще може да замени Алис! — В очите на Изида проблеснаха гневни пламъчета.

Влязоха в помещение, което беше едновременно кабинет и склад. Върху подсилени пластмасови полици бяха подредени скулптури на невиждани чудовища, свещи, запечатани кутии със сушени билки, шишенца, пълни с различно цветни течности.

Върху бюрото стояха компютър и свръхмодерна комуникационна система.

— Великолепна техника — отбеляза Ив. — Не предполагах, че магьосниците се нуждаят от компютри.

— Не сме старомодни и нямаме нищо против да се възползваме от чудесата на напредналите технологии. — Покани гостенката да седне в кресло с висока облегалка с дърворезба, а тя се настани в друго, на което облегалките за ръцете имаха форма на криле. — Дано да спазиш обещанието си и да не ме бавиш. Ала първо искам да разбера възнамеряваш ли да оставиш Час на спокойствие?

— Задачата ми е да разследвам няколко убийства, не да се грижа за душевния комфорт на един заподозрян.

— Как е възможно да го подозираш? — Амазонката здраво стисна облегалките и се приведе. — Ти по-добре от всички знаеш какво е преживял.

— Ако вземеш предвид миналото му…

— Какво ще кажеш за твоето минало? — прекъсна я Изида. — Дали кошмарното ти детство ти се е отразило отрицателно или ти е помогнало да станеш по-добра и по-човечна?

— Не говори за миналото ми, което не познаваш — с привидно безразличие изрече Ив.

— Виденията, които ми се явяват, понякога са откъслечни и замъглени, в други случаи са ясни като бял ден. Знам, че си страдала незаслужено, също като Час. Знам, че не можеш да забравиш душевната травма и често си недоверчива към хората, които те обичат. Час изпитва същите чувства. Знам, че правиш усилия да се помириш с миналото… Виждам някаква стая… — Гласът й стана по-плътен, очите й потъмняха. — Малка, неприветлива стая, окъпана в мътночервена светлина. В ъгъла е сгушено пребито и окървавено дете. Болката му е неописуема. Виждам и някакъв мъж. Дрехите му са подгизнали от кръв. Лицето му е…

— Престани! — извика Ив. Сърцето й биеше до пръсване, тя се задушаваше. За миг се бе превърнала в хленчещото, свито в ъгъла момиченце с окървавени ръце. — Върви по дяволите!

— Извинявай. — Изида притисна треперещата си ръка до сърцето си. — Много извинявай. Никога не съм постъпвала така. Поддадох се на гнева… — Тя стисна клепачи и отново прошепна: — Моля те да ми простиш.

Ив скочи от стола. В тясното помещение едва можеше да се обърне, камо ли да крачи напред-назад, за да се поуспокои и да прогони кошмарния спомен.

— Разбирам — започна тя с леден тон, — че притежаваш ясновидски способности. Психиатрите все още не са наясно какво представляват медиумите. Признавам таланта ти, но ти забранявам да проникваш в съзнанието ми.

— Никога повече няма да го сторя — просълзено промълви Изида и изпита неописуемо съжаление към младата жена; беше видяла повече, отколкото очакваше. — Отново моля да ме извиниш. Признавам, че нещо ме подтикваше да те засегна, да те наскърбя. Не успях да се овладея, позволих на злото в мен да надделее.

— Навярно е трудно да се контролираш, когато си разгневен или пък те заплашват. Когато забележиш някаква слабост и имаш възможност да се възползваш от нея.

Изида въздъхна и не отговори веднага. Още беше потресена от онова, което беше видяла, както и от постъпката си. След секунди прошепна:

— Никога не съм го правила. Нашата вяра ни учи да помагаме на ближния и никога да не му причиняваме страдание. — Избърса сълзите си с ръка и добави: — Готова съм да отговоря на въпросите ти. Какво искаше да знаеш за Лобар?

— Ден преди гибелта на Алис са ви видели да се карате тук, в магазина.

— Нима? — Амазонката най-сетне беше успяла да се овладее и лицето й беше безизразно. — Човек трябва да има едно наум, че може би някой тайно го наблюдава. Да, той беше тук и действително се скарахме.

— Защо?

— Най-вече заради Алис. Лобар беше заблуден младеж, който беше доста опасен, тъй като си въобразяваше, че е велик и всемогъщ.

— През този ден Алис не е била на работа, така ли?

— Не. Поощрявах я да прекарва повече време със семейството си; смятах, че смъртта на дядо й отново ще я сближи с майка й и с брат й. Може би не ще ми повярваш, но именно аз я посъветвах да се отдели от мен и да заживее сама. Когато дядо й почина, й предложих няколко дни да не идва на работа. Лобар очакваше да я завари тук. Мисля, че никой не го беше изпратил, че бе дошъл по собствена инициатива. Може би за да докаже, че е недосегаем.