Нора Робъртс - Ритуал в смъртта

— Успял е да превъзмогне кошмарното си детство и да заживее като нормален човек — възрази Пийбоди. — Не бива да го обвиняваме само защото баща му е бил убиец.

Ив спря и изгледа по-младата жена. В душата й бушува противоречиви чувства, спомените за собствения й баща бяха прекалено болезнени. След няколко секунди промълви:

— Не го осъждам, Пийбоди. Длъжна съм да обмисля и да проуча всички възможности. Ето един пример: ако Алис е узнала тайната на Час и е побързала да я сподели с дядо си, Франк положително я е принудил да прекъсне връзката си с братството на Изида. Твърде вероятно е лично да се е срещнал с Форт и да го е заплашил, че ще го издаде, ако не престане да въздейства на внучката му. Франк е бил в отдел „Убийства“ по време на арестуването на Конрой и навярно си е спомнял всяка отвратителна подробност.

— Да, но…

— Смущава ме фактът, че Алис се е преместила обратно в апартамента си. Продължила е да работи по няколко часа в магазина, но е напуснала жилището на Изида. Защо го е направила, въпреки че се е страхувала?

— Не знам — призна Пийбоди.

— Не можем да я попитаме — мрачно промълви Ив и отново заслиза по стълбите. Когато се озоваха на улицата, тя тихо изруга при вида на момчето, което се облягаше на колата й. Решително се запъти към Джейми и му извика:

— Разкарай се от автомобила ми. Това е служебно превозно средство.

— По-точно — служебна таратайка — поправи я юношата и нахакано се усмихна. — Градската управа ви е отпуснала коли, които отдавна трябва да бъдат изпратени на автомобилното гробище. Срам и позор е, че прочуто ченге като вас е принудено да използва подобна трошка.

— Непременно ще предам думите ти на най-висшия ни началник. А сега обясни какво правиш тук.

— Ами… разхождам се. — Той отново се усмихна. — Успях да се изплъзна от онзи тип, на когото си поръчала да ме следи. Признавам, че си го бива, но аз съм по-добър от него.

— Защо не си на училище?

— Не си правете труда да се обаждате на групата по залавяне на ученици, самоволно напуснали учебните занятия, лейтенант. Днес е събота.

Ив си помисли, че напоследък има толкова работа и изобщо не забелязва как лети времето. Престорено строго изгледа Джейми и попита:

— Тогава защо не обикаляш из някой огромен супермаркет като нормалните момчета на твоята възраст?

Юношата се усмихна още по-широко.

— Мразя да ходя там. Подобни… забавления ми се струват детински и старомодни… Между другото, гледах ви по Канал 75.

— Да не си бил път чак до тук, за да ми поискаш автограф?

— Ако сложите автографа си на чек за голяма сума, ще направя от таратайката ви истинско чудо. — Погледна през рамото й към магазина и добави: — Доста време наблюдавам през витрината онази магьосница. Днес търговията й върви.

Ив се обърна и видя многобройните клиенти, които разглеждаха изложените стоки.

— Значи познаваш собственичката на магазина.

— Да, виждал съм я няколко пъти, когато следях Алис.

— Забелязвал ли си нещо интересно?

— Не. Посетителите на „Спирит Куест“ никога не се събличат. — Той повдигна вежди и продължи: — Надявах се, че някой ден ще ми излезе късметът. Доста съм чел за последователите на уика и знам, че обичат да се разхождат голи. А, сетих се — един ден видях как главната магьосница изрита от магазина някакъв тип.

— Така ли? — Ив се облегна до него. — Защо?

— Нямам идея, обаче онази жена беше адски вбесена. Не чувах какво си говорят, но по израженията им личеше, че се карат. Помислих си, че тя ще го цапардоса, особено след като непознатият я блъсна.

— Сигурен ли си?

— О, да, блъсна я яко. Рекох си, че трябва да се намеся, макар госпожа магьосницата да беше много по-едра от грубияна. Според мен нито един достоен мъж не бива да вдига ръка на представителките на… нежния пол. Но забелязах, че думите й накараха непознатия заднешком да тръгне към вратата. Сетне изскочи като тапа от магазина и побягна по улицата.

— Можеш ли да го опишеш?

— Беше кльощав тип, висок около метър и шейсет. Стори ми се с една-две години по-голям от мен. Черната му коса беше дълга почти до кръста, а връхчетата на кичурите бяха боядисани в червено. Лицето му беше продълговато, кучешките му зъби — дълги като на вампир, а очите му бяха червени. Издокаран беше с тесен кожен гащеризон и не носеше риза. Забелязах татуировки по гърдите му, но бях прекалено далеч, за да ги разгледам. — Джейми отново се усмихна, но изражението му беше мрачно. — Струва ми се, че и вие го познавате. Последният път, когато го видях, не изглеждаше толкова наперен.