Нора Робъртс - Ритуал в смъртта

— Взех повече наденичка, ако все пак решите да обядвате — обяви Пийбоди и постави кутията между двете предни седалки. — Откажете ли се, сигурно ще изям всичко. За пръв път от два дни насам усещам вкуса на храната. — Тя отхапа от огромния си сандвич, докато началничката й чакаше възможност да се включи в движението. — Хлапето доста ме разиграва. Проследих го, докато измина десетина пресечки, после взе трамвай. Скъсах се да го гоня. Добре, че слезе на следващата спирка и тръгна към западните райони на града… Лейтенант, непрекъснато ми се подигравате заради вълчия ми апетит, но щяхте да се шашнете, ако видехте какво изяде нашето момче. От една количка на Шесто авеню си купи два гигантски хотдога, после изпи две кутийки оранжада, към която и аз проявявам голяма слабост. А преди да влезе в залата с игрите, излапа и три шоколадчета.

— Типично за подрастващ юноша — философски отбеляза Ив и се включи в движението, като замалко не предизвика катастрофа. — Докато хлапето се тъпче с боклучава храна и си играе с компютъра, няма опасност да си навлече някоя беля.

Заобиколен от оглушителен шум, Джейми насмешливо наблюдаваше холограмите на персоналния си монитор. В слушалката му се чуваше разговорът в колата на Ив, където предвидливо беше поставил миниатюрно записващо устройство и локационен апарат.

Докато разсеяно натискаше бутоните на уреда за виртуална реалност, Джейми се замисли. Монтирането на подслушвателното устройство се беше оказало по-лесно, отколкото предполагаше. Полицейската кола беше раздрънкана таратайка, а алармената й система не струваше пукната пара. Особено когато с изключването й се беше заел той, геният на електрониката.

„Сега няма да завися от Далас, за да научавам резултатите от разследването“ — каза си мрачно и унищожи холограмното изображение на нахакан хулиган. Беше твърдо решен сам да отмъсти заради дядо си и сестра си. Убиецът трябваше да умре.

Ив не беше особено доволна от получените резултати, след като пусна програмата за преценяване на възможностите. Според компютъра съществуваше деветдесет и шест процента вероятност четирите убийства да са свързани по някакъв начин, ала възможността да бъдат извършени от един и същи човек беше много по-малка.

Подозренията падаха най-вече върху Чарлс Форт и Селина Крос. Компютърът все още не можеше да й даде достатъчно информация за Олбан.

Накрая изгуби търпение и позвъни на Фийни.

— Ще ти препратя едни данни. Провери ги чрез програмата за вероятностите и ми съобщи какви цифри си получил.

Фийни вдигна вежди и попита:

— Какви ти трябват — по-малки или по-големи?

Младата жена се засмя и поклати глава.

— Необходим ми е по-висок процент, но искам да играем честно. Може би съм сгрешила някъде…

— Пращай информацията. Ще направя каквото мога.

— Задължена съм ти. А, още нещо. Непрекъснато удрям на камък, когато се опитам да открия нещо повече за онзи тип Олбан. Едва трийсетинагодишен е, но няма данни къде е учил, липсват медицинският му картон, както и сведения за родителите му. Няма досие в полицията, дори не е глобяван за неправилно паркиране. Мисля, че е накарал някого да заличи данните му от компютрите.

— За тази цел са необходими много добри електронни специалисти и доста пари. И все пак тук-там остава по нещичко.

Ив си спомни, че и за съпруга й имаше подозрително оскъдна информация. Пък и не беше никак чудно — Рурк беше компютърен гений, не му липсваха и купища пари. Подкупващо се усмихна на ирландеца и промълви:

— Убедена съм, че само ти можеш да откриеш неоткриваемото.

— Престани да ме четкаш. — Той й намигна. — Ще ти се обадя, щом имам резултат.

— Благодаря ти.

— Стори ми се, че разговаряш с Фийни! — възкликна Мейвис и влетя в кабинета, буквално подскачайки на въздушните си маратонки в яркожълто. — По дяволите, защо прекъсна връзката? Искаше ми се да си полафя с него.

Ив стисна устни. Мейвис беше облечена в типичния си стил. Косата й беше яркожълта като маратонките и неоновото сияние правеше очите й още по-изразителни. Панталоните й от лъскав изкуствен каучук бяха изрязани под пъпа й, в който блестеше червен камък, и плътно прилепваха към тялото й. Блузата (ако дрехата изобщо можеше да се нарече „блуза“) представляваше платнена лента в същия цвят като панталоните и едва прикриваше гърдите й. Отгоре певицата беше наметнала прозрачна пелерина.

— Нима не се опитаха да те арестуват? — възкликна Ив.