Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

— Нали те помолих да се прибереш вкъщи — промърмори, когато видя, че Рурк я чака.

Той стана и погали страната й.

— Тибъл смъкна ли ти кожата?

— Напротив, беше много мил като се има предвид неуспехът ми.

— Провалът не беше по твоя вина.

— Не е важно кой е виновен, а кой носи отговорността.

Рурк се засмя и сложи ръце на раменете й.

— Искаш ли да те заведа на истински бой с кучета?

Ив също се засмя.

— Може би ще отидем, но по-късно. Искам да направя копия на записите, после ще се включа в екипа, който ще претърсва Лакшъри Тауърс.

— Днес не си хапвала нито залък.

— Ще си взема нещо от закусвалнята. — Уморено потърка челото си и възкликна: — По дяволите, бяхме на косъм от успеха! На косъм! Недоумявам какво е подсказало на престъпника, че сме му устроили капан. Дали е видял през витрината как Бакстър посяга към оръжието. Или пък някой от нашите хора го е наблюдавал прекалено очебийно? Или пък просто ни е „надушил“?

— Предлагам аз да видя записите… с очите на човек, който години наред се е озъртал за ченгетата.

— Какво пък, няма да навреди. — Тя се обърна към компютъра и поиска да дублира всички оригинални файлове.

— Предполагам, че ще можеш добре да го разгледаш, когато влиза във фоайето. Лицето му почти не се вижда, но има вероятност нещо да ти се стори познато. Сигурна съм, че познаваш този човек, Рурк.

— Ще направя всичко възможно, за да ти помогна.

— Не знам кога ще се прибера. — Ив му подаде копията. — Не ме чакай, легни си.

Взе си от закусвалнята сандвич със сирене, шоколадче и кутия пепси, което предпочете пред отвратителното кафе. Накара да поставят в плик оскъдната й вечеря, взе го и отиде в залата за конференции на втория етаж на Лакшъри Тауърс, където Макнаб беше устроил своя щаб.

— Откри ли нещо — побърза да го попита тя.

— В тази сграда гъмжи от мега видеотелефони, лазерни факсове и какви ли не още чудеса на съвременната електроника. Проверяваме всеки апартамент, но засега не сме открили свръхмощна апаратура като тази на нашия човек.

Ив остави на масата плика, хвана брадичката му и обърна лицето му към себе си. На челото му имаше огромна подутина, а над дясната му вежда имаше дълбока драскотина.

— Добре си се подредил. Беше ли на лекар, за да ти даде някакъв мехлем за грозното ти лице?

— Нищо ми няма, само дето при падането си ударих главата. Проклетото куче се хвърли в краката ми като футболист по време на финален мач. — Той замълча и неловко се размърда на стола, при което няколкото му златни обици задрънчаха. — Вижте, лейтенант, искам да ви се извиня заради неподчинението си по време на операцията.

— Не си искрен. Беше те яд на мен и гневът ти още не е преминал. — Тя извади кутийката с пепси и я отвори. — Не беше прав, сега е същото. Не желая извиненията ти. Никога не оспорвай заповедите на началството по време на операция, в противен случай има опасност да загубиш службата си вместо да напреднеш. Тогава ще бъдеш принуден да си търсиш работа в частна охранителна фирма и до пенсия да се завираш в някоя тъмна стаичка, подслушвайки как двама души се любят.

Макнаб действително кипеше от гняв, но не прекъсваше работата си със скенера; забеляза, че на осемнайсетия етаж има мощна апаратура за комуникации. След секунди промърмори:

— Признавам, че още ме е яд, а също и че неподчинението ми е непростимо. Но моля да ме разберете — понякога по цял месец не излизам от стаята си в управлението. Зарадвах се, че ще присъствам на залавянето на престъпник, а вие побързахте да се отървете от мен.

Докато наблюдаваше гладкото му, невинно лице, тя се почувства безкрайно уморена и остаряла.

— Макнаб, участвал ли си в ръкопашен бой освен по време на обучението?

— Не, но…

— Насочвал ли си оръжието си към човек, не към мишена?

Младежът се намръщи.

— Не съм и признавам, че не обичам да се бия.

— Силата ти е ей тук. — Тя докосна скенера. — Много добре знаеш колко инженери кандидатстват за работа в отдела по електроника? Там се приемат най-добрите. Бива си те — мога да преценя, защото съм работила с най-добрия — добави тя, мислейки си за Фийни. — Трябваш ми, за да заловим заедно това чудовище. — Безцеремонно докосна подутината на челото му, сетне промълви: — Запомни, че участието в операции понякога ти излиза през носа.

— Момчетата от отдела ще ме майтапят поне до Коледа. Ама че абсурд — някакво си куче да ме извади извън строя.

— Не беше „някакво“, а много голямо куче — съчувствено каза Ив и му подаде сандвича. — С огромни зъби. Да знаеш само как ухапа Лоримър по глезена…