Нора Робъртс - Празник в смъртта

— Както желаеш, Далас. Иди си у дома. — Тонът му се смекчи. — Вечеряй и гледай да се наспиш.

— А междувременно Руди ще бъде освободен.

— Нямаме право да го задържим, нито да му поставим специалната гривна. Но ще заповядам да го следят. — Уитни леко се усмихна. — Ще го държим под непрекъснато наблюдение, а утре ще свикаме пресконференция. Журналистите ще разпънат на кръст не само кмета и началника на полицията, но и теб.

— Ще се справя.

— Не се съмнявам. Ще съобщим само онова, което ще накара хората да бъдат нащрек и да се пазят от Дядо Коледа. — Тъжно се засмя и добави: — Иди си у дома, Далас. Утре трябва да си отпочинала и бодра.

Ив се подчини, защото нямаше друг изход. Не искаше да й отнемат случая, нито пък да рискува да се яви на медицински преглед. Подозираше, че лекарите ще й наредят незабавно да си вземе отпуска.

Цялото тяло я болеше, тя знаеше, че въпреки нежеланието си да взема каквито и да било лекарства, този път щеше да изпие няколко болкоуспокояващи таблетки. Но най-много я тревожеше фактът, че от време на време съзнанието й се замъгляваше.

Когато зави по Медисън авеню, за малко не блъсна някакъв подвижен павилион; ето защо превключи колата на автопилот, който щеше безопасно да я преведе през натовареното движение.

Каза си, че ще се ободри, след като подремне и хапне нещо. Освен това можеше да продължи работата си от кабинета в дома си, където разполагаше с много по-добър компютър от служебния.

Да, ще изпие няколко чаши силно кафе, ще вечеря и ще се залови за работа…

Ив задряма, докато колата се движеше по алеята към къщата.

Стресна се, вдигна поглед и примижа, защото ярко осветените прозорци сякаш я заслепиха. Болката в главата й пулсираше в ритъма на най-бързите мелодии, изпълнявани от Мейвис. Раната на рамото й причиняваше неописуеми болки.

Слезе от колата и краката й се подкосиха — едва успя да запази равновесие. Отвори тежката входна врата; чувстваше, че е на края на силите си и това я правеше още по-раздразнителна. Настроението й не се повиши, когато се сблъска със Съмърсет.

— Гостите ви вече са тук — укоризнено произнесе икономът. — Закъсняхте цели двайсет минути.

— Целуни ме отзад — любезно му предложи тя и, за да го разгневи още повече, преметна якето си на парапета на стълбището. — Животът е прекалено кратък, за да си губя времето с теб. Махай се или насила ще те отстраня от пътя ми.

Съмърсет си помисли, че Ив изглежда много зле и че се заяжда с него само по навик.

— Моят познат е намерил книгата, от която се интересувахте — надменно изрече той, но докато я наблюдаваше, погледът му издаваше тревога.

— Коя книга? — Ив се подпря на перилото и се опита да си припомни какво е искала от Съмърсет. — О, да, подаръкът за Рурк.

— Да съобщя ли да я изпратят?

— Да, нали ще я подарявам за Коледа.

— Трябва да преведете по сметката на антикваря сумата, отговаряща на стойността на книгата плюс разходите по изпращането й. Тъй като продавачът ме познава, на драго сърце се съгласи незабавно да изпрати томчето със стихове, като очаква да получи дължимата му сума през следващите двайсет и четири часа. Уведомил съм ви за подробностите по електронната поща.

— Добре, незабавно ще преведа парите. — Тя преглътна гордостта си и добави: — Благодаря. — Сетне се заизкачва по стълбите. Струваше й се, че преодолява висок планински връх, но за нищо на света не би взела асансьора, тъй като Съмърсет внимателно я наблюдаваше.

— Винаги съм на ваше разположение — промърмори икономът и пристъпи до вътрешното съобщително устройство. — Рурк, лейтенантът се прибра и се качва към спалнята. — Поколеба се и с въздишка добави: — Струва ми се, че не е добре.

Докато бавно се изкачваше по стъпалата, Ив си мислеше, че ще вземе горещ душ, ще хапне нещо и ще направи допълнително проучване на Руди. Ако откриеше нещо, щеше да убеди прокурора да разреши да му поставят специалната гривна.

Ала когато влезе в спалнята, Рурк също я посрещна с упрек, че е закъсняла.

— Движението беше натоварено — обясни тя и свали кобура с оръжието си.

— Съблечи се.

— Предложението ти не е особено романтично, но…

— Съблечи се — повтори той и й подаде халата. — Трина те чака при басейна.

— Само това ми липсваше. — Ив нервно разроши косата си. — Изобщо не съм в настроение да се разкрасявам.

— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от лекарска помощ. — Той гневно захвърли халата. — Постарай се да се съвземеш тук, иначе ще те заведа в болницата.