Нора Робъртс - Синя далия

Бе успяла да го преодолее и прегърне спомените.

Но беше загубила не само съпруга си. Синовете й бяха загубили баща си. С всяка година спомените на Гевин за него ставаха все по-смътни, но топли. Люк бе твърде малък, за да пази образа му в паметта си. Струваше й се толкова нечестно. Ако отношенията с Лоугън прераснеха в нещо повече, докато момчета все още са деца…

Нищо не можеше да се сравни с чувството, че домът вече не и липсваше. Сякаш му бе изменила.

Когато влезе в салона с изложена стока, видя множество клиенти с колички, които оглеждаха масите, и Хейли, наведена над голямо сандъче с алпийски ягоди.

— Не го вдигай! — Строгата й команда накара неколцина души да извърнат глави, но тя уверено тръгна между любопитните, с ръце на кръста и гневен поглед, вперен в Хейли. — Какво си мислиш, че правиш?

— Продадохме всички сандъчета до касата. Реших, че това ще изглежда добре там.

— Разбира се. Забрави ли в кой месец си?

Хейли сведе поглед към заобления си като баскетболна топка корем.

— Има кой да ми го напомня.

— Щом искаш да преместиш сандъче, помоли някого.

— Силна съм като бик.

— Но си в осмия месец.

— Послушай я, скъпа. — Една клиентка потупа Хейли по рамото. — Не бива да рискуваш. След като се пръкне бебето, по цял ден ще носиш сандъчета. Сега е моментът да се възползваш от състоянието си и да оставиш хората да те поглезят.

— Трябва да я наблюдавам зорко като орлица — обясни Стела. — Лобелинята е прекрасна, нали?

Жената погледна касетката, която държеше.

— Харесва ми този тъмносин цвят. Мислех да сложа до нея от тази червена салвия и може би малко мексикански астри.

— Звучи идеално. Интересна и пъстра комбинация, с цял сезон цъфтеж.

— Имам още място в задния край на градината, но не съм сигурна какво да засадя там. — Клиентката прехапа устни и огледа масите, отрупани с примамлива стока. — Бих приела препоръка от вас, ако имате време.

— За това сме тук. Имаме чудесни ружи, по-високи от астрите. А ако искате нещо, което да се съчетава добре със салвията, тези невени ще изглеждат фантастично. Видяхте ли хемиграфиса?

— Дори не знам как изглежда — призна жената със смях.

Стела и показа растение с металнолилави листа и накара Хейли да подбере невени. Двете напълниха още една касетка.

— Радвам се, че сте се спрели и на игловръха. Виждате ли как бялото изпъква сред ярките цветове? Всъщност начинът, по който са подредени тук, може да ви даде представа как ще изглеждат в градината ви. — Стела кимна към касетките. — Просто личи как всички тези растения взаимно се допълват.

— Нямам търпение да ги засадя. Съседките ми ще позеленеят от завист.

— Просто ги изпратете при нас.

— Няма да е за първи път. Редовна клиентка съм от откриването на фирмата. Живеех на около два километра оттук, но преди две години се преместих по-близо до Мемфис. Сега се налага да пътувам тридесет километра, но винаги откривам нещо специално, така че си струва.

— Радвам се да го чуя. Има ли още нещо, с което Хейли или аз бихме могли да ви помогнем? Имате ли нужда от пръст, от естествен или изкуствен тор?

— Мога да ги намеря и сама. Но всъщност… — Жената се усмихна на Хейли. — … и бездруго количката ми вече е пълна. Ако повикате някой силен младеж да отнесе това сандъче до касата, а после до колата ми, ще взема и него.

— Ще се погрижа. — Стела хвърли последен предупредителен поглед към Хейли. — А ти бъди послушна.

— Сестри ли сте? — обърна се клиентката към Хейли.

— Не. Тя е шефката ми. Защо?

— Напомняте ми за нас двете със сестра ми. Все още понякога смъмрям малката си сестричка, както тя теб, особено когато се безпокоя за нея.

— Наистина ли? — Хейли погледна натам, накъдето бе тръгнала Стела. — Тогава бихме могли да се наречем сестри.

Макар и да се съгласяваше, че физическите упражнения са полезни за бъдещите майки, Стела не искаше този етап от бременността си Хейли да работи по цял ден а после да изминава близо километър пеша до къщата. Едва успяваше да я придума да се качи в колата, за да я откара.

— Обичам да ходя пеш.

— Когато се приберем у дома и хапнеш нещо, можем да си направиш малка разходка в градината. Но не бива да вървиш толкова дълго, при това сама. Нося отговорност за теб, малката.

— Значи ще ме хокаш така още цял месец?

— Разбира се.

— Познаваш ли госпожа Тейлър? Жената, на която помогнахме да избере летните цветя?

— Е?

— Помислила, че сме сестри, защото се държиш с мен така, както тя с по-малката си сестра. Тогава се почувствах поласкана. Но това започва да ме плаши.