Нора Робъртс - Синя далия

Той отпи отново, по-бавно и замислено, и потърка голите си гърди.

— Стори ми се уместно.

— Е, много впечатляващо!

— Не съм се старал да те впечатля. Не исках да се влюбвам в теб. Всъщност заради тази мисъл бях в скапано настроение почти през целия ден.

Очите й се присвиха, докато синият им цвят засия през пролуката като горещ, ярък лъч.

— О, така ли?

— Но сега се чувствам по-добре.

— Е, радвам се. Чудесно. Дай ми дрехите.

— Все още не са изсъхнали.

— Не ме интересува.

— Хората от Севера вечно бързат. — Лоугън спокойно се облегна на плота. — Днес се замислих и за още нещо.

— И това не ме интересува.

— Другото, за което се замислих днес, беше, че съм се влюбвал истински само два пъти досега. И двата… няма да увъртам, и двете връзки завършиха с провал. Възможно е и с тази да стане същото.

— Може би вече е станало.

— Не — намръщено възрази той. — Ядосана си и уплашена. Не съм мъжът, когото си търсила.

— Не съм търсила никого.

— Аз също. — Лоугън остави бирата си и укроти гнева й, като се приближи и обхвана лицето й с длани. — Навярно мога да спра това, което се случаи с мен. Може би трябва да опитам. Но те поглеждам, докосвам те и ръбът не само ми се струва по-близо, а сякаш нещо ме тегли към него.

Допря устни до челото й, а след това се отдръпна назад.

— Всеки път, когато успея да те разбера донякъде, изниква нещо ново и съвсем различно — каза тя. — Аз съм се влюбвала само веднъж истински и то беше всичко, което очаквах. Не зная какво очаквам сега, освен това, което имам. Не зная, Лоугън. Не съм сигурна дали имам смелостта отново да поема към ръба, за който говориш.

— Ако нещата продължат да вървят в посоката, в която са поели за мен, и не ги спреш, можеш да полетиш от него, без да си го искала.

— Не е таткова лесно да бъда тласната нанякъде против волята си. — Този път тя се приближи и хвана ръката му. — Лоугън, дълбоко съм трогната от признанието ти, че изпитваш подобни чувства към мен. Нуждая се от време, за да разбера какво става със самата мен.

— Най-добре ще бъде — каза той след секунда, — ако успеем да запазим темпото, с което се развиват отношенията ни.

Дрехите й бяха сухи, но ужасно измачкани, а косите й почти бяха удвоили нормалния си обем.

Скочи от колата и потръпна от ужас, когато видя Хейли и Роз, седнали на люлката с високи чаши в ръце.

— Трябва само да се преоблека — извика. — Няма да се бавя.

— Има предостатъчно време — отвърна Хейли и дяволито присви устни, докато Стела бързаше към къщата. — Нали знаеш какво означава една жена да се появи с адски намачкани дрехи и петна от трева по задника? — подхвърли тя.

— Предполагам, че е била у Лоугън.

— Любов на открито.

Роз се задави с глътка чай и дрезгаво се засмя:

— За бога, Хейли!

— Ти правила ли си го някога навън?

Роз въздъхна.

— В далечното, тъмно минало.

Стела знаеше със сигурност че говорят за нея. Руменината, избила по лицето й, обхвана цялото й тяло, докато тичаше към спалнята. Свали дрехите си и ги хвърли в коша за пране.

— Няма причина да се срамувам — промърмори тя на себе си, докато отваряше гардероба. — Никаква.

Сложи чисто бельо и най-сетне се почувства по-нормално.

Когато посегна към блузата си, усети студа.

Настръхна, почти очаквайки този път някоя ваза или лампа да полети към нея.

Но събра смелост, обърна се и застана лице в лице с Печалната невеста. За първи път я видя ясно, въпреки че слабата светлина преминаваше през нея като през дим. Все пак различи чертите й, фигурата, русите масури и печалните очи.

Бе застанала на прага на банята между нейната спалня и тази на момчетата.

Но на лицето й нямаше изписан гняв. Не излъчваше неодобрение, а дълбока, неутешима скръб.

Страхът на Стела изчезна и на негово място се появи съжаление.

— Иска ми се да можех да ти помогна. — Притискайки блузата към гърдите си, плахо пристъпи напред. — Но не зная нито коя си, нито какво те е сполетяло. Защо си толкова тъжна?

Жената извърна глава и с насълзени очи погледна към стаята зад себе си.

— Не са си отишли — успокои я Стела. Никога не бих се разделила с тях. Те са целият ми живот. В момента са при баща ми и съпругата му… при дядо си и баба си. Просто ще им погостуват. Ще ги поглезят една вечер, ще хапнат сладолед на корем и утре ще се върнат. — Предпазливо направи още една крачка, с пресъхнало гърло. — Обичат баща ми и Джолийн. Но тук е толкова тихо, когато ги няма, нали?

Господи, говореше на привидение! Опитваше се да завърже разговор с призрак. Защо животът й бе станал толкова странен?