Нора Робъртс - Синя далия

— Жалко.

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, аз също.

Хейли въздъхна.

— Не е заради теб, а заради Роз. Скоро хората ще започнат да си мислят, че ми е майка.

Стела забеляза, че сваля обувките си.

— Болят ли те краката?

— Добре са.

— Имам страхотен гел за отекли ходила. Ще ти дам малко от него, когато стигнем, и не е зле да полегнеш за няколко минути.

— Вече почти не мога да ги достигна. Чувствам се…

— Дебела, тромава и мудна — довърши Стела.

— И глупава мърморана. — Хейли тръсна влажните си коси назад. Толкова я дразнеха, че й се искаше да ги оскубе. — Едва издържам в тази жега и съм готова да се заям с всеки. — Когато Стела усили климатика, очите й запариха от отчаяние и чувство за вина. — Всички сте толкова мили с мен, а аз дори не го оценявам. Струва ми се, че съм бременна от цяла вечност и ще остана така завинаги.

— Мога да ти обещая, че скоро това ще свърши.

— Стела… Филмът, който гледахме на курса… жената, снимана по време на раждане… просто не виждам как бих се справила. Мисля, че няма да мога.

— Ще бъда до теб. Ще го преживееш, Хейли. Няма да те лъжа, че е лесно, но ще е вълнуващо. Страхотна тръпка. — Стела сви по алеята и видя момчетата си да тичат из двора с кучето и Харпър, увлечени в импровизирана игра на бейзбол. — Освен това, уверявам те, че си струва. Ще го разбереш веднага щом вземеш бебето в ръце.

— Не мога да си представя, че ще бъда майка. По-рано можех, но сега, когато наближава, ми е все по-трудно.

— Разбира се. Никой не може да си представи това чудо. Простено ти е, че си притеснена. Нормално е.

— Значи засега всичко е наред.

Когато паркира, синовете й дотичаха.

— Мамо, мамо! Ударих топката милион пъти.

— Милион? — Стела погледна Люк с широко отворени очи. — Това сигурно е рекорд.

— Ела да поиграеш с нас, мамо. — Гевин сграбчи ръката й, а Паркър подскочи и сложи предни лапи на крака й. — Моля те!

— Добре, но едва ли ще надмина постижението ви.

Харпър заобиколи колата и застана до вратата на Хейли. Влажните му къдрици се подаваха под бейзболната шапка, а по ризата му имаше петна от трева и кал.

Хейли не можа да пъхне краката си в обувките. Чувстваше ги горещи, отекли и сякаш вече не бяха нейните. В гърлото й напираха сълзи на гняв.

— Бременна съм — сопна се тя, — не съм инвалид.

Остави обувките си на пода и слезе боса. Не се сдържа и грубо отблъсна протегнатата ръка на Харпър.

— Просто ме остави на мира!

— Извинявай.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Задушавам се, когато всички бдят над мен денем и нощем.

Хейли гневно запристъпва към къщата, макар да и беше трудно да върви, без да залита.

— Просто е уморена, Харпър. — Може би отново твърде загрижена, Стела я проследи с поглед, докато влезе в къщата. — Уморена и раздразнителна. Така е с всички бременни.

— Навярно трябва да спре да работи.

— Ако й предложа това ще се разфучи. Не е зле да бъде съсредоточена върху работата. Държим я под око и внимаваме да не се претовари, което е част от проблема. Предполагам, че се чувства обградена с твърде много внимание.

— Мамо!

Протегна ръка към нетърпеливите си синове.

— Ще се сопне на всеки, които й предложи помощ. Не е лично.

— Добре. Е, трябва да се измия и преоблека. — Харпър се обърна към момчетата, които вече се боричкаха за пластмасовата бухалка. — Чао. Следващия път ще разбия и двама ви.

Следобедът беше задушен и загатваше за наближаващото лято. Дори при включен климатик, Стела едва дишаше в малкия си офис. Беше се предала на времето и дошла на работа по потник и тънък памучен панталон. Нямаше смисъл да се бори с косите си и просто ги бе прихванала високо с шнола.

Тъкмо приключваше със съставянето на плана за следващата седмица и се канеше да актуализира един от каталозите, когато някой почука на вратата.

— Влез. — Машинално посегна към термоса със студено кафе, което бе започнала да си приготвя сутрин. Сърцето й подскочи, когато влезе Лоугън. — Здравей. Мислех, че днес си при Фийлдс.

— Не мога да работя в този дъжд.

— О!… — Стела се завъртя към прозореца и видя плътната завеса от дъждовни капки. — Не бях забелязала, че вали.

— Всички тези цифри и графи те карат да загубиш представа за всичко наоколо.

— Случва се.

— Чудесен ден за кръшкане. Какво ще кажеш да се поразходим в дъжда, Червенокоске?

— Не мога. Широко разпери ръце. — Работа.

Лоугън седна на ръба на бюрото й.

— Доста натоварен сезон. Роз няма да те упрекне, ако си позволиш малко почивка в един дъждовен следобед.