Нора Робъртс - Синя далия

— Добре. — Гевин бавно се усмихна и посегна към подадената му ръка. Когато я хвана, усмивката му стана по-широка. — Всъщност ти ми харесваш повече от онзи другия.

— Радвам се да го чуя.

Люк бе завит и спеше, когато се върнаха в стаята. Лоугън срещна въпросителния поглед на Стела, повдигна вежди и се отдръпна докато тя помагаше на Гевин да се приготви за лягане.

Решително хвана ръката й, щом излязоха в коридора.

— Попитай го за какво си говорихме, ако желае да сподели. Негова работа.

— Просто не искам да бъде разстроен.

— Изглеждаше ли разстроен, докато го завиваше?

— Не — въздъхна тя. — Не.

На площадката на стълбището студът ги застигна. Лоугън закрилнически обгърна талията й и я притегли плътно до себе си. Отмина бързо, с леко свистене, като размахан камшик.

След няколко секунди зазвуча приспивната песен.

— Сърдита е на нас — прошепна Стела, когато той се обърна към нея. — Но не и на тях. Няма да ги нарани. Затова да я оставим на мира. Сложих бебефон с екран на долния етаж, за да ги чувам, ако имат нужда от мен.

— Как спиш там горе?

— Спокойно, колкото и странно да ти се струва. Отначало, защото не вярвах. А сега знам, че тя ги обича по свой странен начин. Вечерта, когато бяха при родителите ми, дойде в стаята ми и заплака. Сърцето ми се къса от съжаление.

— За призрака ли говорите? — попита Роз. — Точно това имах предвид. — Подаде им чашите с вино и нацупи устни, когато Стела включи бебефона. — Странно е да я чуя отново. От години не я бях чувала.

— Трябва да призная — заговори Лоугън, с поглед, прикован в екрана, — че малко ме плаши. Тръпки ме побиват, честно казано.

— Свиква се. Поне донякъде. Къде е Хейли? — попита Стела.

— Чувстваше се уморена… стори ми се мрачна и сърдита. Затвори се в стаята си с книга и голяма чаша безкофеинова кока-кола. Вече поговорих с нея, така че…

Посочи към масата, на която имаше фруктиера с бяло грозде, хрупкави солени бисквити и сирене бри.

Самата тя седна и си взе зърно грозде.

— Реших да предприема някой действия във връзка с постоянното присъствие в къщата ни.

— За екзорсизъм ли намекваш? — попита Лоугън и хвърли поглед към бебефона, от който звучеше нежен глас.

— Не толкова драстични действия. Искам да узнаем нещо повече за историята й и връзката й с къщата. Струва ми се, че не постигаме никакъв напредък, главно защото не можем да намерим вярната посока.

— Досега не сме й посветили достатъчно време — изтъкна Стела.

— Още една причина да потърсим помощ. Твърде заети сме и сме аматьори. Какво ще кажете да се обърнем към някога които знае какво да прави и разполага с време?

— Концертът за тази вечер свърши — каза Лоугън, когато гласът от бебефона замлъкна.

— Понякога се връща два-три пъти. — Стела му предложи бисквита. — Познаваш ли някого, Роз? Човек, който би се нагърбил с тази задача?

— Все още не. Но поразпитах на няколко места, като казах, че просто искам да направя подробно проучване за родословието си. В Мемфис има специалист, чието име открих. Мичъл Карнеги. Доктор Мичъл Карнеги — добави тя. — Преподавал е в университета в Шарлот, но преди две години се е преместил тук. Мисля, че е работил и в местния университет един-два семестъра, а може би все още изнася по някоя лекция. Главно пише книги. Биографии и прочее. Посочен е като експерт по семейна история.

— Струва ми се, че той е нашият човек. — Стела сложи малко сирене върху бисквитата. — По-добре е да се обърнем към специалист отколкото да се мъчим сами.

— Зависи — намеси се Лоугън — Зависи как приема историите за призраци.

— Ще уговоря среща с него. — Роз повдигна чашата си. — Тогава ще разберем.

Макар и да съзнаваше, че ще бъде тежко изпитание за него, Харпър изпълни инструкциите и откри Хейли на касата. Седеше на табуретка, заобиколена от саксии и касетки с разсад, и издаваше касови бележки на последните клиенти. Роклята й — сукман или туника, не знаеше как се наричат дрехите за бременни — бе искрящо червена.

Този цвят имаше странно въздействие върху него. Весело, секси червено. В съчетание с подвитите кичури от двете страни на лицето й, очите й изглеждаха огромни, а на ушите й висяха големи сребърни халки, които се поклащаха заедно с косите й, когато се движеше.

Тялото й бе скрито зад високия щанд и почти не личеше, че е бременна. „Освен по уморените й очи“, помисли си той. Лицето й изглеждаше малко подпухнало, може би защото бе напълняла, а навярно и от недоспиване. Каквато и да бе истината, не смяташе, че е уместно да споменава това. Всъщност през последните няколко дни всичко, което излезеше от устата му, се оказваше погрешно. Поне в нейно присъствие.