Нора Робъртс - Синя далия

— Не гледай толкова уплашено, момиче. — Роз се приближи и обви ръка около раменете й. — Нима мислеше, че ще станеш майка, без да сме устроили женско парти в твоя чест?

— Направили сте го за мен?!

На лицето й разцъфтя усмивка, въпреки че очите й преливаха от сълзи.

— Ела и седни. Можеш да си позволиш чаша от пунша на Дейвид с шампанско, няма да навреди.

— Това е… — Видя стола в средата на приемната, Украсен с гирлянди и балони като трон. — Не знам какво да кажа.

— Тогава ще поседя до теб скъпа. Аз съм Джолийн, мащехата на Стела. — Докосна ръката и корема на Хейли. — Никога не преставам да бърборя.

— Заповядай.

Стела й донесе чаша пунш.

— Благодаря. Толкова съм ви благодарна. Това е най-милото нещо, което някой е правил за мен. През целия ми живот.

— Можеш да си поплачеш. — Джолийн й подаде кърпичка с дантела по края. — После адски ще се позабавляваме.

Наистина се забавляваха. Безброй ахкания и възклицания при вида на малките дрешки, одеялцата, меки като облаци, ръчно изплетените терлички, дрънкалките, играчките и плюшените животинки. След това глупави игри които биха харесали само на жени по време на парти в чест на бъдеща майка.

Сърцето на Хейли, което от няколко дни беше свито на топка, най-сетне се поуспокои.

— Това е най-страхотният купон, в който съм участвала — каза тя, замаяна и изтощена, и погледна множеството подаръци, които Стела старателно бе подредила на масата. — Зная, че е организиран за мен. Доволна съм, но и на всички ни беше забавно, нали?

— Шегуваш ли се? — Седнала на пода, Стела продължи усърдно да сгъва разпилените опаковки на четири. — Беше върхът.

— Всички тези хартии ли ще запазиш? — попита Роз.

— Някой ден ще поиска да си спомни за този купон. Ще запазя само тези, които не е накъсала на парчета.

— Нямах търпение. Бях толкова развълнувана Трябва да прегледам картичките, защото не запомних кое от кого е.

— Съставих списък, докато ти ги разкъсваше.

— Разбира се, че е съставила. — Роз си наля още една чаша пунш, седна и изпъна крака. — Господи, капнала съм.

— Здравата сте се потрудили. Беше невероятно. — Усетила, че в очите й отново напират сълзи, Хейли махна с ръце. — Всички сте… бях забравила, че хората могат да са толкова добри и щедри. Мили боже, погледнете тези прекрасни неща! Жълтата нощничка с картинки на мечета, шапчицата… а раницата „кенгуру“ Стела, безкрайно съм ти благодарна.

— Аз бях загубена без своята.

— Толкова мило от страна и на двете ви да направите това за мен. Нямах представа. Не мога да ви опиша колко бях изненадана и колко съм ви признателна.

— Не е трудно да се досетиш кой го планира — каза Роз и кимна към Стела. — Дейвид вече я нарича „генерал Ротшилд“.

— Трябва да му благодаря за всички вкусотии. Не мога да повярвам, че изядох две парчета торта. Струва ми се, че всеки момент ще експлодирам.

— Не бързай да експлодираш, защото все още не сме свършили. Трябва да се качим горе, за да видиш и моя подарък.

— Но партито беше…

— Плод на общи усилия — довърши Роз. — Надявам се подаръкът ми да ти хареса.

— Сопнах се на Харпър — призна Хейли, докато й помагаха да стане и тръгнаха нагоре по стълбите.

— Не му е било за първи път.

— Но съжалявам. Той ви е помагал да ме изненадате, а аз се държах ужасно с него. Каза, че винаги лазя по нервите му, и точно това правех.

— Ще му се извиниш. — Роз ги поведе през западното крило покрай техните стаи. — Заповядай, скъпа.

Отвори вратата и покани Хейли да влезе.

— О, господи! Боже мой!

Хейли закри устата си с две ръце, докато оглеждаше стаята.

Стените бяха боядисани в нежно бледожълто, а на прозорците висяха дантелени пердета.

Очевидно креватчето беше антика. Само старинна и ценна мебел можеше да е толкова изящна. Дървото бе тъмно и лъскаво, с червеникави оттенъци. Забеляза чаршафчетата с къдрички, за които мечтаеше, откакто ги бе видяла в едно списание, но знаеше, че никога не ще може да си ги позволи.

— Мебелите са назаем, докато си тук. Използвах ги за своите деца, както и майка ми, и нейната майка преди повече от осемдесет и пет години. Но чаршафчетата и масичката за смяна на пелени са твои. Стела добави постелката и лампата. А Дейвид и Харпър, Бог да ги благослови, боядисаха стените и свалиха мебелите от тавана.

Онемяла от вълнение, Хейли само поклати глава.

— Когато донесем подаръците ти тук, ще имаш прекрасна детска стая.

Стела потърка гърба й.

— Всичко е толкова красиво. Дори не съм мечтала. Много ми липсва баща ми. Колкото повече наближава появата на бебето, толкова повече ми липсва. Дълбоко у себе си изпитвам болка. Напоследък се чувствах тъжна и уплашена и се самосъжалявах. — Изтри сълзите от бузите си с ръце. — Днес просто съм… не заради подаръците, всичките ми харесват. Важното е това, което сте направили за нас, и двете.