Нора Робъртс - Синя далия

— Не сте сами, Хейли. — Роз положи ръка на корема й. — Никой от двама ви.

— Зная. Мисля, че щяхме да се справим и сами. Бях готова да работя до пълно изтощение. Но не очаквах отново да имам истинско семейство. Да живея с хора, които са загрижени за мен и бебето. Била съм толкова глупава.

— Не — възрази Стела. — Просто бременна.

Хейли се засмя и преглътна останалите сълзи.

— Мисля, че това обяснява много неща. Скоро вече няма да имам оправдание. И никога, никога не ще мога да ви се отблагодаря. Никога.

— Е, достатъчно е да кръстиш бебето на нас — нехайно подхвърли Роз. — Особено ако е момче. Малко ще му бъде трудно в училище с име като Розалинд Стела, но звучи добре.

— Хей, мислех да бъде Стела Розалинд.

Роз повдигна вежди срещу Стела.

— Това е един от редките случаи, в които е от полза да бъдеш най-възрастната.

Вечерта Хейли влезе на пръсти в детската стая. Само за да докосне и помирише всичко и да поседи на люлеещия се стол, галейки корема си.

— Съжалявам, че напоследък бях толкова заядлива. Вече се чувствам по-добре. Всичко ще бъде наред. Ще имаш две кръстници феи, бебчо. Най-добрите жени, които някога съм познавала. Няма да мога да им се отплатя за всичко, което правят за нас, поне в някои отношения. Но, кълна се, за каквото и да ме помолят, бих го направила. Тук съм в безопасност. Глупаво беше да го забравя. Ние с теб сме отбор. Не биваше да се страхувам от теб. Или за теб. — Затворя очи и се залюля. — Толкова искам да те взема в ръцете си, че усещам болка. Нямам търпение да те облека с някое от онези сладки комплектчета, да те прегърна, да долавям мириса ти и да те люлея на този стол.

Въздухът стана студен и кожата й настръхна. Но това, което я накара да отвори очи, не бе страх, а съжаление. Прикова поглед в жената, застанала до креватчето.

Тази вечер златисторусите й коси бяха разпуснати и в безпорядък. Бе облечена с бяла нощница, изцапана на подгъва. Изразът на очите й издаваше… Хейли би казала — лудост.

— Не е имало кой да ти помогне, нали? — Ръцете й леко затрепериха, но продължи да гали корема си и да говори, загледана в силуета. — Навярно не е имало никого до теб, когато си се чувствала така изплашена. Аз щях да полудея, ако бях сама. И не знам какво бих правила, ако се случи нещо с бебето ми. Как бих продължила да живея ако ми бъде отнето. Дори и мъртва, няма да го понеса. Мисля, че донякъде те разбирам.

След тези думи Хейли чу пронизителен звук, който се изтръгна от съкрушена от страдание душа.

Миг по-късно остана сама.

В понеделник Хейли отново седеше на табуретката си. Не обръщаше внимание на болките в гърба. Когато за пореден път се наложи да повика някого да я замести, за да се дотътри до тоалетната, подхвърли шеговито, че пикочният й мехур се е свил до размер на грахово зърно.

На връщане се помота навън не само за да изпъне краката си, а и да се види със Стела.

— Може ли да ползвам почивката си сега? Искам да открия Харпър и да му се извиня. — Цяла сутрин с ужас бе очаквала този момент, но не можеше повече да го отлага.

— Не го намерих в неделя, но днес навярно отново е в пещерата си.

— Върви. А, преди малко говорих с Роз. Свързала се е с онзи експерт. Доктор Карнеги. Има среща с него в края на седмицата. Може би ще постигнем известен напредък. — Стела я огледа с присвити очи. — Знаеш ли какво, една от нас ще дойде с теб на прегледа утре. Не искам да шофираш повече.

— Все още се побирам зад волана. Макар и малко трудно.

— Сигурно, но или Роз, или аз ще те откарам. Време е и да минеш на половин работен ден.

— Да намалите работното ми време би било все едно да ме вкарате в лудница. Стига, Стела, много жени работят до последно. Добрата страна на това, че трябва да отида при Харпър, е разходката.

— Разходка, да — съгласи се Стела. — Но не и вдигане на каквото и да било.

— Престани да натякваш — засмя се тя, докато се отправяше към оранжерията за присаждане.

Спря пред вратата. Бе репетирала това, което искаше да каже, но го обмисли още веднъж. Щеше да приеме извинението й. Майка му го бе възпитала добре, а доколкото го познаваше, Хейли вярваше, че има и добро сърце. Но държеше да разбере, че просто напоследък тя изпада в странни настроения.

Отвори вратата. Обичаше мириса вътре. Беше пълно с експерименти и възможности. Надяваше се някой ден Харпър или Роз да й преподаде урок за тази част от отглеждането на растения.

Видя го в далечния край, съсредоточен върху работата си. Имаше слушалки на ушите и потропваше в такт с ритъма, който звучеше в тях.