Нора Робъртс - Синя далия

— Не можеш ли да ми кажеш нещо, което би помогнало? Опитваме се да открием истината и навярно, когато успеем… Не можеш ли да ми кажеш поне името си?

Стела повдигна треперещата си ръка и я протегна напред. Тъжните очи срещнаха погледа й и ръката й премина през образа. Последва студ и миг на необясним ужас, след който всичко изчезна.

— Можеш да говориш — промълви Стела в празната стая. — Щом пееш, значи можеш и да говориш. Защо мълчиш?

Разтърсена, тя се облече и с мъка прихвана косите си с шнола. Сърцето й не престана да бие учестено, докато се гримираше, и не би се изненадала да зърне онова печално лице в огледалото.

Обу се и най-сетне слезе на долния етаж, твърдо решена да остави смъртта зад гърба си и да се подготви за новия си живот.

Може би в личния й живот темпото й изглеждаше бавно, но работните часове бяха убийствени. Когато пролетта изпълни всичко с буйна зеленина и температурите започнаха да се доближават до нормалните за разгара на лятото, в градинарския център заприиждаха доволни клиенти — колкото за да поразгледат и купят нещо, толкова и за да си побъбрят с персонала.

Всеки ден касетки с разсад за градински цветя, саксии с многогодишни растения и цели горички от храсти и декоративни дръвчета излизаха през вратата.

Наблюдаваше как работниците връзват корените на фиданките в чувалчета и тичаше да запълни празните места на масите с нов разсад от оранжериите. Когато готовите сандъчета, висящите кошници и бетонните контейнери със засадени растения се разграбеха, бързаше да подготви нови.

Обаждаше се на безброй доставчици за още съдове, торове, семена за райграс, добавки за почва и всичко останало.

Въоръжена с бележника си и наблюдателното си око, прегледа наличната стока, направи корекции и отиде да помоли Роз за разрешение да изложи част от по-младите растения.

— Не са готови. Следващата година.

— Ако продължаваме така, скоро ще останем без кандилки, спиреи, кремове… — Размаха бележника. — Роз, вече сме продали тридесет процента от многогодишните. Ще бъде голям късмет, ако издържим до май със стоката, която имаме.

— Ще стане по-спокойно. — Роз отдели издънка от карамфил. Ако започна да излагам новите твърде рано, клиентите няма да бъдат доволни.

— Но…

— Тези карамфили ще разцъфтят едва догодина. Клиентите искат цвят Стела, и ти го знаеш. Искат да ги засадят, докато цъфтят или са напъпили. Не им се чака цяла година да видят за какво са броили пари.

— Зная. Все пак…

— Увличаш се. — Без да свали ръкавицата си, Роз се почеса по носа. — Както и всички други. Господи, Руби сияе, сякаш отново е станала баба, а Стив иска да се поздравяваме като победители след мач всеки път, когато се срещнем.

— Обичат това място.

— Както и аз. Истината е, че това е най-успешната ни година досега. Отчасти благодарение на времето. Имаме прекрасна пролет. Трябва да отдадем дължимото и на неуморната си, ентусиазирана управителка. Но качеството остава на първо място за нас а количеството на второ.

— Права си. Разбира се, че си права. Просто не ми се иска да изпращам клиенти другаде.

— Може би няма да се стигне до там, особено ако сме достатъчно умни и винаги намираме подходящ заместител.

Стела въздъхна.

— Отново си права.

— А ако наистина се наложи да препоръчаме друг градинарски център…

— Клиентите ще са впечатлени от усилията ни да им помогнем. Затова ти си собственик на такава фирма, а аз — управител.

— Важен е и фактът, че аз съм родена и отраснала тук. Още няколко седмици — и пролетната треска за купуване и засаждане ще отмине. Всеки, който дойде след средата на май, ще търси главно тор, аксесоари, готови сандъчета или няколко растения за подмяна на загинали или престанали да цъфтят. Щом започнат юнските горещини, ще се стараем да продадем това, което е останало от цъфтящите през лятото, преди да изложим есенната стока.

— А в Мичиган е голям риск да изнесеш нещо от оранжерията преди средата на май.

Роз премина към следващата касетка с разсад.

— Липсва ли ти?

— Бих искала да отговаря „да“, защото иначе ми се струва нелоялно. Но честно казано, не. Не оставих нищо друго там, освен спомени.

Именно спомените не й даваха покой. Беше имала щастлив живот с обичан мъж. Когато го загуби, животът й рухна… почти до основи. Дълго се чувстваше несигурна и без опора. Успя да запази останките на този живот заради децата, но в сърцето си бе изпитвала не само скръб, а и страх.