Нора Робъртс - Синя далия

— Не сме нито гаджета, нито бизнес партньори?

Ясно видя как брадичката й трепна, когато стисна зъби.

— Щом ти се обаждам в работно време, значи имам причина. Тази сутрин определено имах.

Права беше, но не се чувстваше длъжен да го признае.

— Сключих сделката с Фийлдс.

— Ура!

Лоугън прехапа устни, за да сдържи смеха, който предизвика у него ироничният й радостен възглас.

— Ще съставя проект за нея. Подписахме предварителен договор. Ще получиш копия и от двете. Доволна ли си?

— Да. Това, което не одобрявам…

— Къде са децата?

Въпросът му я накара да забрави какво иска да каже.

— Баща ми и съпругата му ги взеха от училище, ще вечерят и ще пренощуват при тях, защото след малко трябва да придружа Хейли на курса за бъдещи майки.

— В колко часа?

— В колко часа какво?

— В колко часа е курсът?

— В осем и половина. Не съм дошла да си бъбрим, Лоугън, нито пък да ми се присмиваш. Държах да…

Очите му се отвориха широко, а после се присвиха, когато тя се отдръпна назад. Бе пристъпил към нея и чаровната му усмивка не остави и следа от съмнение какво се кани да стори.

— Не си го и помисляй. Точно сега нямам никакво желание да се целувам с теб.

— Тогава аз ще те целуна и може би ще събудя желание.

— Не се шегувам. — Насочи маркуча срещу него като оръжие. — Стой далеч. Мисля, че се изразявам съвършено ясно.

— Разбирам. Хайде, стреляй — подкани я той. — Толкова съм потен, че не бих имал нищо против един студен душ.

— Престани! — Стела направи няколко крачки назад с танцова стъпка, осъзнала, че той бавно се приближава. — Това не е игра и не е забавно.

— Възбуждаш ме, когато заговориш с този тон.

— С какъв тон говоря?

— На учителка янки. Ще съжалявам, ако някога отвикнеш от него.

Протегна ръце към нея и Стела инстинктивно стисна края на маркуча. Така му се падаше. Прицели се със струята право в гърдите му и избухна в смях.

— Няма да си играя с теб, Лоугън. Говоря сериозно.

Мокър до кости, отново посегна към нея, финтира отляво и този път тя изпищя, пусна маркуча и побягна.

Ловко плъзна ръка около талията й и я повлече към задния двор. Стресната и обзета от гняв, тя риташе и се съпротивляваше. Остана без дъх, когато се приземи върху него на тревата.

— Пусни ме, идиот такъв!

— Не виждам защо. — Господи, колко добре се чувстваше в хоризонтално положение. Още повече че тя лежеше хоризонтално с него. — Навлизаш в частната ми собственост, поливаш сандъчетата ми и ми изнасяш лекции. — Измъкна се и се надвеси над нея. — Трябва да имам право да върша каквото искам в собствения си имот.

— Стига. Не съм се отказала да се карам с теб.

— Можеш да продължиш оттам, докъдето стигна.

Закачливо докосна брадичката й, после още веднъж.

— Мокър си, потен си и ще останат зелени петна по…

Останалите й думи бяха заглушени от устните му и би се заклела, че водата и по двамата започна да се изпарява.

— Не мога… не можем… — Но причините ставаха все по-неясни в съзнанието й. — В задния двор.

— Искаш ли да се обзаложим?

Не можеше да отрече, че я желае. Какъв смисъл имаше да се бори със себе си? Искаше да достигне до дълбоката й благоразумна същност и с наслада да докосва прелестната й външна обвивка. Желаеше жената, която педантично изискваше формуляри, но вечер се боричкаше на пода с децата си. Жената, която поливаше сандъчетата му, докато безмилостно го нападаше с думи.

И която тръпнеше под тялото му на тревата при допира му.

Ласката на силните му ръце я завладя, когато те проследиха формите й и притиснаха ханша й. Устните му ненаситно се плъзнаха по шията, рамото и гърдите й.

Разтапяше се под него и в един миг сякаш полетя — лека, ефирна и изгаряща.

Това приличаше на лудост. Бе лекомислено и глупаво, но не можеше да го спре. Търкаляха се на тревата като две полудели кутрета. От него лъхаше мирис на пот, влага и завладяваща мъжка сила. Потен, чувствен и неустоим.

Сграбчи разрошените му буйни къси, вече леко изсветлели от слънцето, и отново потърси устните му със своите.

Всмука горната му устна, а после езика му.

— Коланът ти. — Едва си пое дъх. — Токата се врязва…

— Извинявай.

Той се надигна да го разкопчае и за миг остана неподвижен, загледан в нея.

Косите й бяха разпилени, очите й — замъглени, а страните — поруменели. Почувства как онези коренчета проникнаха дълбоко в почвата.

— Стела…

Не знаеше какво точно иска да каже, думите се въртяха хаотично в съзнанието му, примесени с толкова чувства, че не можеше да ги подреди.