Нора Робъртс - Синя далия

С крайчеца на окото си зърна неясен женски силует. Излъчваше ярост и откровена ненавист.

След миг изчезна.

Чуваше учестеното си дишане и усещаше лепкава пот, избила по гърба му от паника. Краката му се бяха подкосили, но успя да се задържи на тях, докато Стела излезе от стаята.

Леката й усмивка изчезна веднага щом го видя.

— Какво има? — Бързо го настигна. — Какво се е случило?

— Тя… този ваш призрак… плашила ли е някога момчетата?

— Не. Напротив. Успокоява ги и дори ги закриля.

— Добре. Да вървим.

Здраво хвана ръката й, готов да я отведе на безопасно място — дори насила, ако се наложи.

— Ръката ти е студена.

— Да, разбира се.

— Кажи ми какво стана.

— Ще го направя.

Разказа на всички, докато седяха около масата в библиотеката с папки, книги и записки пред себе си. И сипа в кафето си голяма доза бренди.

— Нищо подобно не се е случвало — заговори Роз. — През всичките години, откакто е част от къщата, тя никога не е представлявала заплаха. Доста хора са се страхували или смущавали от нея, но досега не е нападала никого физически.

— Могат ли призраците да нападат физически? — попита Дейвид.

— Нямаше да питаш, ако се бе държал със сетни сили за парапета горе като мен.

— Полтъргайстите издигат предмети във въздуха — изтъкна Хейли. — Но обикновено се навъртат около деца. Когато навлязат в пубертета, нещо ги кара да ги оставят на мира. Както и да е, тя не е полтъргайст. Може би някой от предците на Лоугън й е сторил нещо и се опитва да си отмъсти.

— Идвал съм в тази къща десетки пъти. Никога досега не ме е тормозила.

— Децата — тихо каза Стела, докато преглеждаше записките си. — Те са центърът. Привързва се към тях, особено към малки момчета. Закриля ги. И почти би могло да се каже, че ми завижда, че ги имам, но не изпитва гняв, а по-скоро тъга. Долових гняв само вечерта, когато излязох с Лоугън.

— Предпочела си да прекараш вечерта с мъж, вместо с децата си — Роз протегна ръка напред. — Не че аз съм си го помислила и те упреквам. Но трябва да се опитаме да разсъждаваме като нея. Вече говорихме за това, Стела, и оттогава не излиза от ума ми. Единствените моменти, за които си спомням, че ми се е струвала сърдита, са били при редките ми срещи с мъже, докато синовете ми растяха. Не съм усетила нищо толкова директно и страховито. Но в интерес на истината, не влагах чувства в никоя от тези връзки.

— Не виждам откъде би могла да знае какво мисля и чувствам — каза Стела.

„Но прониква в сънищата ми“, помисли си тя.

— Да не се увличаме в догадки — намеси се Дейвид. — Нека продължим в тази посока. Да предположим, че си е втълпила, че нещата между вас са сериозни или са на път да станат, а това никак не й харесва. Единствените хора, които са били или поне са се чувствали застрашени, сте вие двамата. Защо? Какво я ядосва? Може би завижда?

— Завистлив призрак. — Хейли забарабани с пръсти по масата. — Добре. Изглежда, ти съчувства — като жена на друга жена, която сама отглежда децата си. Готова е да ти помага да се грижиш за тях и дори да се грижи за теб. Но когато в живота ти се появява мъж, започва да негодува. Сякаш иска да каже: „Идеята да имаш нормално, стандартно семейство — баща и две деца — не ми допада, защото аз не съм имала такова“.

— С Лоугън не сме… Той просто им чете приказка.

— Както правят бащите — отбеляза Роз.

— Е… докато им четеше, влязох да приведа банята в ред и усетих, че тя е там. Изведнъж нещата ми — онези, които държа подредени върху плота, подскочиха. И аз подскочих.

— Мамка му! — промълви Хейли.

— Отидох до вратата и видях, че в стаята на момчетата всичко е спокойно, нормално. Пред мен бе топло, а зад гърба ми бушуваше онази хладна ярост. Тя не искаше да изплаши децата ми. Само мен.

Все пак беше решила да купи бебефон за стаята им. Отсега нататък държеше да чува какво става във всеки миг, когато момчетата са там без нея.

— Това е добра гледна точка, Стела, и навярно разбираш, че не можем да я отхвърлим, без да помислим. — Роз сложи ръце на масата. — Нищо, което сме открили досега, не доказва, че призракът е жена от семейство Харпър, както се предполага от толкова години. Все пак някой я е познавал приживе и е знаел за смъртта й. Дали историята е била потулена, или е била отмината с безразличие? Както и да е, възможно е това да бъде обяснението за присъствието й тук. Ако са успели да я потулят, най-логично е да е била слугиня, любовница или държанка.

— Обзалагам се, че е имала дете. — Хейли прокара ръка по корема си. — Може би е починала при раждане или е била принудена да се откаже от бебето и е умряла от мъка. Загазила е заради някого от мъжете от фамилията Харпър, не мислите ли? Защо да остава в тази къща, освен ако не е живяла или…