Нора Робъртс - Синя далия

Роз се усмихна широко под козирката на шапката си, когато протегна ръка към поредното растение.

— Браво на теб!

— Мисля, че главната й цел беше да ти предам новината, че Брайс Кларк се е върнал в Мемфис.

Ръката на Роз трепна и неволно отчупи част от стъблото.

— Така ли? — промълви тя съвсем тихо.

— Засега живеел в хотел „Пийбоди“ и започвал да развива бизнес. Не уточни какъв. Каза, че кроял планове да се установи за постоянно и в момента търсел място за офис. Имал вид на преуспял човек.

— Най-вероятно е източил парите на някоя друга слабоумна жена.

— Ти не си слабоумна, Роз.

— Бях… за кратко. Е, за мен няма значение къде се намира и какво прави. Няма да се опаря два пъти на един и същ ръжен. — Засади растението и взе друго. — Популярното название на дионията е мухоловка. Стъблото е лепкаво. Насекомоядно е. Живо доказателство, че нещо красиво на вид може да бъде опасно или поне неприятно.

Опита се да забрави за това, докато се миеше. Не я бе грижа за мошеника, за когото някога бе имала неблагоразумието да се омъжи. Една жена имаше право на грешки, допуснати от самота, лекомислие или… мамка му, просто от суетност.

„Разбира се — помисли си Роз, — стига да ги поправя и да не ги повтаря“.

Облече чиста блуза, прокара пръсти през влажните си коси и погледна лицето си в огледалото. Все още можеше да изглежда добре, доста добре, ако положи малко усилие. Ако търсеше мъж, лесно можеше да намери, и то не защото той си въобразява, че е глупава и има кладенец с пари, от който ще му позволи да черпи колкото желае. Може би случилото се с Брайс бе разклатило увереността и засегнало самочувствието й за известно време, но вече бе стъпила на крака. Повече от здраво.

Не бе имала нужда от мъж, който да запълни празнотата в живота й, преди да се появи той. Нямаше нужда от мъж и сега. Животът й отново бе такъв, какъвто го харесваше. Децата й бяха щастливи и пълноценни, бизнесът й процъфтяваше, имаше сигурност в дома си, приятелки, които истински ценеше, и познати, с които поддържаше добри отношения.

Точно сега към интересните й занимания се бе прибавило и проучването за призрака, бродещ из къщата.

Още веднъж набързо приглади косите си с ръка и тръгна надолу по стълбите, за да се присъедини към останалите от екипа в библиотеката. Когато стигна до долния етаж, чу почукване на вратата и отиде да отвори.

— Лоугън, каква приятна изненада!

— Хейли не ти ли каза, че ще дойда?

— Не, но няма значение. Заповядай.

— Днес я срещнах в градинарския център и тя ме попита дали мога да се отбия, за да ви помогна с някоя и друга идея за проучването. Трудно бе да устоя на предизвикателството да стана ловец на духове.

— Разбирам. — Всичко й стана напълно ясно. — Трябва да те предупредя, че Хейли си е романтичка и в момента вижда в теб Рочестър, а в Стела — Джейн Еър.

— Аха.

Роз само се усмихна.

— Джейн все още е при момчетата и се опитва да ги накара да си легнат. Тръгни към западното крило и просто следвай шума. Можеш да и кажеш, че ще си намерим занимание, докато чакаме да слезе.

Отдалечи се, преди Лоугън да се съгласи или да възрази.

Никога не се бъркаше в личния живот на другите. Но това не означаваше, че не й е забавно да ги насърчава.

Лоугън остана на мястото си за миг, потупвайки с пръсти по бедрото си. Продължи да потупва и когато тръгна нагоре по стълбите.

Роз бе права за шума. До слуха му достигна смях, писъци и бързи стъпки още преди да стигне до горния етаж. Отправи се натам и се спря пред прага на отворената врата.

Очевидно бе, че стаята е обитавана от момчета и въпреки че бе доста по-подредена, отколкото неговата в тази крехка възраст, обстановката не издаваше следване на строги правила. По пода имаше разхвърляни играчки, а бюрото и рафтовете бяха затрупани с книги и дрънкулки. Ухаеше на сапун, буйно детство и пастели.

Стела седеше на пода сред всичко това, безмилостно гъделичкаше облечения в пижама Гевин, докато блажено голият Люк, залитайки, тичаше из стаята и надаваше бойни викове, свил ръце като тръба пред устата.

— Как ще ме наричаш отсега нататък? — попита Стела, докато по-големият й син безпомощно се заливаше от смях.

— Мама!

Тя издаде звук, подобен на бръмчене, и го смушка в ребрата.

— Опитай отново, малък нещастнико. Как ще ме наричаш?

— Мама, мама, мама, мама, мама!

Гевин се опита да се отскубне и бе повален по корем.

— Не те чувам.

— Ваше Императорско Величество — едва успя да промълви той.