Нора Робъртс - Червена лилия

— Студено ми е. Харпър, студено ми е.

— Всичко е наред. Ще се оправиш.

Пренесе я през широката бална зала покрай призрачно разветите покривала за предпазване от прах, докато дъждът се стичаше по стъклата.

Преди да стигне до вратата, Мич рязко я отвори. Погледна ги и издаде въздишка на облекчение.

— Майка ти отиде да нагледа Лили. Какво стана? Харпър мина покрай него, притиснал разтрепераното тяло на Хейли.

— Ще поговорим после, сега трябва да я стопля. Останалото може да почака.

Уви я в одеяло от шията до петите и седна до нея на леглото, за да подсуши косите й с кърпа.

— Не помня кога съм станала, нито как съм излязла.

— Стопли ли се?

— Да — отвърна Хейли, сетне си помисли: „Освен леда, който ме сковава отвътре до мозъка на костите“. Питаше се дали някога топлината ще проникне толкова дълбоко в нея. — Не зная колко време съм стояла навън.

— Сега отново си тук.

Хейли протегна ръка и я сложи върху неговата. И той се нуждаеше от топлина и утеха колкото нея.

— Ти ме намери.

Харпър целуна влажните й коси.

— Бих те открил навсякъде.

— Взел си бебефона на Лили. — „Това означава още повече“, помисли си тя. — Сетил си се да го вземеш. Не си я оставил сама.

Той обгърна раменете й.

— Не бих изоставил нито теб, нито Лили. — Сложи ръка на корема й. — Никого от трима ви. Кълна се!

— Зная. Амелия не вярва нито в обещания, нито в доброто и любовта, а аз вярвам. Вярвам в нас, във всичко, което имам. — Извърна глава и устните й докоснаха неговите. — Не винаги е било така, но сега вярвам. Имам всичко. Тя няма нищо.

— Все още ли изпитваш съжаление към нея? След всичко това?

— Не зная какво изпитвам към нея. Или какво мисля. — Тя сведе глава и блажено я склони на силното му рамо. — Смятах, че я разбирам, поне донякъде. Изпаднала е в положение, подобно на моето. Искам да кажа, забременяла е и отначало не е искала бебето.

— По нищо не си приличате.

— Харпър, забрави за своите чувства поне за минута. Погледни обективно, както когато работиш. Сравни ситуациите. Всяка от двете ни е забременяла, без да е омъжена. Не е обичала бащата и не е искала тази промяна в живота си, това бреме. После бебето е станало всичко за нея, макар и по различен начин и поради различни причини.

— Различни причини — повтори той. — Все пак виждам някакво бегло сходство.

Вратата се отвори и влезе Роз, носейки поднос.

— Няма да ви смущавам. Харпър, накарай я да изпие това. — След като остави подноса до леглото, Роз го заобиколи и седна от другата страна. Хвана ръката на Хейли и я целуна по бузата. — Почини си.

Харпър докосна китката на Роз за миг.

— Благодаря ти, мамо.

— Ако имате нужда от нещо, обадете се.

— Не е имало кой да се погрижи за Амелия — тихо промълви Хейли, когато Роз излезе. — Никой не се е интересувал какво ще стане с нея.

— А тя от кого се е интересувала? За кого е била загрижена? Маниакалното преследване на една цел не е грижа — добави той, преди Хейли да проговори. Стана да й налее чай. — Това, което са й сторили, безспорно е жестоко. Но знаеш ли какво? В нейната тъжна история няма добри герои.

— Винаги трябва да има добър герой. Но тук наистина няма. — Хейли взе чашата. — Не е била героиня, дори трагична, като Жулиета. Просто жертва на ужасна жестокост.

— Била е пресметлива — изтъкна Харпър. — И луда.

— Това също е истина, но тя не би могла да те разбере. Мисля, че вече я познавам достатъчно добре, за да съм сигурна. Не би разбрала твоята чувствителност и почтеност. Жалко!

Той закрачи към вратите за терасата. Навън земята жадно поглъщаше очаквания дъжд.

— Винаги беше тъжна. — Харпър надникна дълбоко в себе си, отвъд гнева, и откри жалост. — Забелязвах го още като дете, когато идваше в стаята ми и пееше. Тъжна и отчаяна. Но ме караше да се чувствам спокоен, както в присъствието на любящ човек. Обичаше ни по свой начин, мен и братята ми. Мисля, че това означава нещо.

— Все още е привързана към теб, усещам го. Объркана е. Харпър, не мога да си спомня нищо. — Хейли остави чашата и в очите й проблесна тъга. — За разлика от всеки друг път. Тогава поне част от мен знаеше какво става. Не мога да го обясня, но този път всичко е страшно объркано. Не проумявам какво съм правила в онази бална зала. Какво е правила тя там?

Искаше му се да я успокои, да я убеди да престане да мисли за това. Но нима беше възможно? Върна се и седна до нея.

— Ходила си до моята къща, със сигурност. Вратата беше отворена и видях следите ти до кухнята. Подът е мокър.