Нора Робъртс - Червена лилия

СКЪПИ ЧИТАТЕЛЮ,

Към края на лятото, в последните му знойни дни, обичам да внасям част от градината в дома си. Маргаритки и карамфили, стръкове астри, китки равнец, високи изящни лилии. Винаги се колебая, жал ми е да ги отрежа. Но в дълъг дъждовен ден или когато жегата ме принуди да си стоя у дома, е прекрасно да бъда заобиколена от цветя, които съм отгледала сама.

Ако съм навън и съм приключила с плевенето и подрязването на връхчета за деня, мога да поседна под сянка, на пейката, на люлката в градината и просто да се наслаждавам… Или да изведа внучката си на разходка, да й показвам цветята и да я уча как се наричат, както родителите ми са учили мен. Приятно ми е, докато се опитвам да й вдъхна тази любов към отглеждането на растения, както я предадох на синовете си, както я унаследих от мама и татко. Семейството е другата ми страст, другата градина, изпълнена с пъстрота и разцъфнали цветове.

Всяка година — от засаждането през пролетта до цъфтенето през лятото и цялата есен, когато се любувам на циниите и хризантемите си, а дърветата пламват в ярки багри — сезоните са дар за мен. През дългата студена зима, докато градината ми спи, мисля за това, което ще ми даде тя, когато се събуди напролет, и което аз ще й дам. Щом първият минзухар смело подаде главица от замръзналата земя, зная, че скоро ще започна да изравям камъни, да скубя плевели и да обикалям из градинарския център в търсене на цвете, на което не ще мога да устоя. И още докато го засаждам, да гледам как животът се възражда, а надеждата разцъфтява.

В градината човек намира радост и красота, работа и отплата. Надявам се и ти, читателю, да създадеш своя.

МЕМФИС, ТЕНЕСИ

ЯНУАРИ 1893 г.

Бе отчаяна, самотна жена със замъглен разсъдък.

А някога бе красавица с остър ум и една огромна амбиция — охолния живот. Постигна го, използвайки тялото си, за да съблазнява, и пресметливия си ум, за да получава това, което желае. Стана държанка на един от най-богатите и влиятелни мъже в Тенеси.

Къщата й бе разкошна, обзаведена по неин вкус, но с парите на Реджиналд. Имаше прислужници, готови да изпълнят всяка нейна прищявка; тоалети — съперничещи на тези на най-известните куртизанки в Париж; бижута, забавни приятели, собствена карета…

Устройваше разточителни приеми и събуждаше страстни желания и завист.

Тя, дъщерята на жалка домашна прислужница, притежаваше всичко, което ненаситното й сърце поиска.

След това роди син.

Нежеланият нов живот, който носеше в себе си, я промени. Стана център на нейния свят, единственото, което обичаше повече от себе си. Кроеше планове за сина си, представяше си бъдещето му и му пееше, докато спеше в утробата й.

Изживя мъчителните болки при появата му на бял свят, но и радостта, че щом отминат, ще държи своето скъпоценно дете в ръцете си.

Казаха й, че е родила момиченце. Твърдяха, че е мъртво.

Това бяха лъжи.

Дори в дните на безумна скръб, докато потъваше в бездната на отчаянието, тя го знаеше. Дори в лудостта си бе уверена, че са я излъгали. Синът й бе жив.

Бяха откраднали бебето от нея, навярно за откуп. Нима бе възможно истината да е друга, щом беше чувствала ударите на сърцето му, както тези на своето?

Но не й го бяха отнели акушерката и лекарят, а Реджиналд, който купи мълчанието им с парите си.

Толкова ясно си спомняше как той влезе в приемната й след месеци безутешна скръб и тревоги. „За да приключи с мен завинаги, след като се сдоби с това, което винаги е искал — син и наследник“, помисли си тя, докато закопчаваше сивата си рокля с треперещи пръсти. Синът бе единственото, което коравосърдечната му съпруга бе неспособна да му даде.

Реджиналд я използва, а сетне й отне единственото съкровище, сякаш имаше пълното право на това. В замяна й предложи пари, за да замине за Англия.