Нора Робъртс: Червена лилия

„Запомни всички подробности — каза си тя. Мич щеше да настоява да ги узнае. — Изглежда доста спокойна за призрак психопат“, констатира Хейли. Спокойна и тъжна, както когато я бе видяла за първи път. Но я бе виждала и с разтворени широко, безумно святкащи очи.

— Хм! Вчера й направиха инжекция. Имунизация. Винаги капризничи през нощта, след като я боцнат. Но мисля, че вече се успокои. След два часа трябва да ставаме и сигурно ще тормози детегледачката, докато не я сложи да поспи. Но… сега вече задряма, така че можеш да си тръгваш.

Силуетът избледня и изчезна няколко секунди преди пеенето да затихне.

Дейвид й приготви палачинки с боровинки за закуска. Беше му казала да не готви специално за нея и Лили, докато Роз и Мич отсъстват, но той всяка сутрин се престараваше. Понеже й харесваше да гледа как се суети из кухнята, не настояваше да престане.

А и палачинките бяха превъзходни.

— Изглеждаш малко напрегната.

Дейвид леко я щипна по бузата, а после направи същото с Лили и тя се засмя.

— Напоследък не мога да се наспя. Снощи имах гост. — Поклати глава, когато той повдигна вежди и се усмихна. — Не беше мъж, за мое най-голямо съжаление. Амелия.

Насмешката му изчезна и на лицето му се изписа загриженост, сядайки срещу нея в кухненския ъгъл.

— Изплаши ли те? Добре ли си?

— Просто седеше на люлеещия се стол и пееше. Казах й, че Лили е добре, така че може да си върви, и тя изчезна. Беше напълно безобидна.

— Може би се е успокоила. Да се надяваме. Затова ли си разтревожена? — Вглеждайки се внимателно в лицето й, забеляза тъмните кръгове под нежносините й очи и бледите бузи под старателно нанесения руж. — Затова ли си недоспала?

— Донякъде — да. Няколко месеца тук беше истинска лудница. Непрекъснато живеехме в страх заради нея. А сега — затишие. Струва ми се още по-зловещо.

— Татко Дейвид е насреща. — Той докосна ръката й с дългите си пръсти на пианист и леко я потърка. — Освен това, Роз и Мич се връщат днес. Къщата вече няма да изглежда толкова голяма и пуста.

Хейли издаде дълга въздишка на облекчение.

— Значи и ти си се чувствал така. Не исках да ти казвам, за да не си помислиш, че не си достатъчно добра компания или нещо подобно. Защото наистина ми е приятно с теб.

— На мен също, съкровище. Но сме твърде разглезени, нали? Свикнали сме тук да е пълно с хора. — Дейвид погледна празните столове около масата. — Липсват ми и онези хлапета.

— О, стига сантименталности! Виждаме ги често. Просто е странно да е толкова тихо.

Сякаш разбрала думите, Лили хвърли чашката си така, че тя се удари в преградния плот и тупна на пода.

— Умно момиче — отбеляза Дейвид.

— И знаеш ли какво? — Хейли стана, за да вдигне чашата. Беше висока и слаба и за нейно съжаление, гърдите й отново имаха големината отпреди бременността. Смяташе се за твърде плоска. — Май изпадам в някакво особено настроение. Не че работата в градинарския център ми е омръзнала, защото наистина ми харесва, а снощи, когато Лили се събуди за милионен път, отново си помислих каква късметлийка съм, щом съм тук, заобиколена от всички вас. — Разпери ръце и ги отпусна. — Но не зная, Дейвид, чувствам се някак… тъпо.

— Имаш нужда от терапевтична разходка по магазините.

Тя се усмихна и взе кърпа, за да забърше изпоцапаното със сироп лице на Лили.

— Това е лекарство номер едно за почти всичко. Но мисля, че се нуждая от промяна. Нещо по-голямо от нови обувки.

Силно озадачен, Дейвид я погледна с широко отворени очи и зяпнала уста.

— Какво например?

— Може би да се подстрижа. Дали ще ми отива къса коса?

— Хм! — Той наклони глава встрани и отново се вгледа в нея с красивите си сини очи. — Имаш прекрасни коси, светлокестеняви и лъскави. Но повече ми харесваха, както изглеждаха, когато дойде тук.

— Наистина ли?

— На пластове с различна дължина. Весело, небрежно, шик. И секси.

— Е…

Хейли прокара ръка по косите си. Бяха пораснали почти до раменете й. Лесно бе да ги връзва отзад, когато работи или изпълнява майчинските си задължения. Навярно в това се криеше проблемът. Беше започнала да търси лесното, вместо да намира време и сили да се грижи за външността си. Свали Лили от високото й столче и я пусна да походи из кухнята.

— Може би ще отида на фризьор. Може би.

— Не се отказвай и от новите обувки, скъпа. Никога не са излишни.

В разгара на лятото бизнесът в градинарския център замираше. „В градината“ никога не оставаше без клиенти, но през юли пролетната треска отдавна бе отшумяла. Жегата в Югозападен Тенеси ставаше непоносима и само най-страстните градинари бяха готови да я изтърпят, за да влеят нов живот в лехите си.