Нора Робъртс: Червена лилия

Възползвайки се от спокойствието и настроението си, Хейли си записа час в салона за красота, след като получи разрешение от Стела за по-дълга обедна почивка.

На връщане имаше нова прическа, два чифта нови обувки и много по-положителна нагласа.

„Доверявай се на Дейвид“, каза си тя.

Обичаше „В градината“. През повечето дни дори не усещаше, че работи. Според нея едва ли на света съществуваше по-приятна работа.

Обичаше да съзерцава красивата бяла сграда, която повече приличаше на добре поддържан дом, отколкото на фирмена собственост, с цветните лехи, които се простираха край полегатата рампа, и саксиите с разцъфнали цветя до вратата.

Харесваше й секторът за материали от другата страна на широката чакълена алея — купчините пръст и тор, плочките и дървените греди; оранжериите, пълни с растения и нов живот, складовите помещения.

Когато гъмжеше от клиенти, които пристъпваха по пътеките или бутаха колички, натоварени с касетки и саксии, всеки от тях зареден с планове, градинарският център напомняше по-скоро за малко село, отколкото за търговски обект.

И тя беше част от всичко това.

Влезе и се завъртя пред Руби, белокосата служителка, която работеше на касата.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза Руби.

— И се чувствам така. — Хейли прокара пръсти през филираните си къси коси. — Не се бях подстригвала от година. Дори повече. Почти бях забравила какво е да седя във фризьорски салон и някой да ме разкрасява.

— Всяка жена позанемарява външността си покрай грижите за бебе. Как е нашето сладко момиченце?

— Снощи капризничеше след инжекцията. Но тази сутрин е бодра. Задникът ми беше увиснал. Най-сетне се стегнах.

За доказателство повдигна ръце и показа малки бицепси.

— Добре. Стела иска всичко да се полее, до последната саксия — осведоми я Руби. — Очакваме голяма доставка на нови сандъчета. Ще трябва да им поставим стикери и да ги подредим веднага щом пристигнат.

— Можеш да разчиташ на мен.

Хейли започна с поливането навън, в летния зной, от младите едногодишни и многогодишни градински цветя, които все още очакваха да намерят дом. Напомняха й за плахите деца в училище, с които дълго време никой не желае да дружи. Това събуждаше у нея умиление и й се искаше да има свое кътче, където да може да ги засади и да гледа как разцъфтяват и разкриват красотата си постепенно.

Един ден щеше да има свой дом. Щеше да приложи усвоените тук знания, за да оформи градината си. Да създаде нещо красиво, нещо специално. Щеше да има лилии, разбира се. Червени — като онези, които Харпър й бе донесъл по време на раждането. Голям, ярък остров от червени лилии, свежи и ароматни, които щяха да разцъфват отново и отново всяка година и да й напомнят каква късметлийка е.

По тила й потече пот, а водата намокри равните й платнени обувки. Леката струя изплаши рояк пчели, кацнали върху дебелеца. „Елате пак, когато свърша“, помисли си Хейли, докато те се отдалечаваха със сърдито бръмчене.

Придвижи се бавно, почти сънено, покрай масите с пикирания разсад.

Ако един ден имаше своя градина, Лили щеше да играе на тревата. „С кученце“, реши тя. Трябваше да има кученце, пълничко, пухкаво и игриво. Ако можеше да има това, защо да не добави и мъж? Някой, който обича нея и Лили, умен и забавен мъж, който само с един поглед кара сърцето й да се разтупти?

Трябваше да е красив. Какъв смисъл да фантазира, ако мъжът няма да е адски привлекателен? Висок, не би било зле да е висок, със силни рамене и дълги крака. Кафяви очи, наситено кафяви, и буйни тъмни коси, в които тя с наслада ще заравя пръсти. Красиви скули, от които да й се иска да измине с целувки пътя до чувствените му, секси устни. А после…

— За бога, Хейли, ще удавиш жълтичките!

Тя подскочи, пусна пръскалото на маркуча и с тих уплашен вик рязко го отмести. Но преди това струята здравата опръска Харпър.

„Право в десетката“, помисли си Хейли, засрамена, но едва сдържайки неуместния си смях. Той сведе поглед към мократа си риза и джинси с мрачен израз на примирение.

— Имаш ли разрешително за този вид оръжие?

— Извинявай. Толкова съжалявам! Не биваше да се промъкваш така зад мен.

— Не съм се промъкнал. Просто минавах.

Гласът му издаваше раздразнение, а говорът му бе типичен за Мемфис, както нейният ставаше носов, когато бе ядосана или разстроена.

— Е, следващия път не минавай толкова безшумно. Наистина съжалявам. Бях се замислила.

— В тази жега е нормално човек да стане разсеян и да му се иска да подремне. — Харпър повдигна мократа риза над корема си. Присви очи и в крайчеца им се появиха леки бръчки. — Какво си направила с косата си?