Нора Робъртс - Червена лилия

— Какво? — Хейли инстинктивно прокара пръсти през нея. — Подстригах я. Не ти ли харесва?

— Не, добре е. Отива ти.

Ръцете я засърбяха отново да натисне пръскалото.

— Стига, моля те! Главозамайвам се от подобни комплименти.

Той й се усмихна. Имаше невероятна усмивка — устните му бавно се повдигаха, чертите на лицето му се променяха и покоряващите тъмнокафяви очи засилваха. Почти му прости.

— След малко си тръгвам. Мама си е у дома — съобщи Харпър.

— Вече са пристигнали? Как са? Добре ли са прекарали? О, и ти все още не знаеш, защото не си ходил до къщата. Кажи им, че нямам търпение да ги видя и че тук всичко е наред. Не е нужно Роз да идва и да запрята ръкави, след като току-що се е завърнала. И…

Харпър пъхна палци в предните джобове на изтърканите си дънки.

— Да извадя ли бележник, за да записвам?

— О, върви тогава — засмя се тя и махна с ръка. — Сама ще им кажа.

— Чао засега.

Мъжът от фантазиите й се отдалечи, все още малко мокър.

„Наистина трябва да прогоня Харпър от мислите си — каза си Хейли. — Веднъж завинаги“. Не беше за нея и тя го знаеше. Отиде да полее храстите и катерливите растения в саксии.

Все още не беше сигурна дали желае мъж до себе си. Лили стоеше на първо място за нея, след това — работата й. Искаше детето й да расте щастливо, здраво и осигурено. Искаше тя да продължи да учи и да става все по-полезна в градинарския център. Колкото повече научаваше, толкова по-малко щеше да гледа на това като на работа и толкова повече щеше да вярва, че е направила верния избор за кариера.

Засега се справяше добре, но искаше да постигне повече.

След Лили, работата и семейството, от което бе станала част, идваше интересната и малко страховита задача да разкрият самоличността на Амелия — Печалната невеста, душата й да почива в мир.

Мич бе поел по-голямата част от отговорността. Той бе специалист по родословия и най-организираният ум в групата след Стела. Двамата с Роз се бяха срещнали и открили любовта, когато Роз го нае да проучи историята на семейството й и да се опита да установи коя е Амелия. Не че самата Амелия одобряваше случилото се помежду им. Господи, беше се държала като коравосърдечна кучка с тях.

„Възможно е отново да стане страшна“, помисли си Хейли. Сега, когато Роз и Мич се бяха оженили и щяха да заживеят в Харпър Хаус. От известно време беше кротка, но това не означаваше, че ще остане такава.

Ако отново се надигнеше вихрушка, Хейли възнамеряваше да е подготвена за нея.

Хейли влезе в Харпър Хаус, едва придържайки Лили към скута си. Лъхна я благословена прохлада. Остави детето и пусна дамската си чанта и торбата с памперси на долното стъпало, за да ги хване по-удобно и да ги отнесе горе. Искаше й се да се вмъкне под душа, а сетне да изпие на един дъх бутилка леденостудена бира.

Но преди да направи каквото и да било, трябваше да се види с Роз.

В същия миг Роз излезе от приемната. Двете с Лили едновременно нададоха викове на радост. Когато детето се отправи към нея, Роз се завтече и го грабна на ръце.

— Ето го моето сладурче! — Силно притисна малката в прегръдката си, потърка нос в шията й и след като се усмихна широко на Хейли, отново се загледа в детето, слушайки с удивление неразбираемото му развълнувано бърборене. — О, не мога да повярвам, че само за една седмица са се случили толкова много неща! Не зная какво бих правила, ако не беше ти, за да ми разкажеш всички местни клюки. — Отново се усмихна на Хейли. — А ти как си?

— Добре съм, чудесно. — Младата жена забърза към тях и прегърна и двете. — Добре дошла у дома. Липсваше ни.

— Радвам се, че съм липсвала на някого. Я виж ти! — Роз прокара пръсти през косите й.

— Преди малко се върнах от фризьор. Днес ми бе влязла някаква муха в главата. Но ти изглеждаш прекрасно!

Това бе самата истина. След едноседмичното сватбено пътешествие из Карибско море вродената красота на Роз бе добила нова свежест и блясък. Слънцето бе променило нежния светъл цвят на кожата й в бледозлатист, който още повече подчертаваше тъмните й издължени очи. Късо подстриганите прави коси обграждаха лице с класическа, неувяхваща хубост, за която Хейли можеше само да й завижда.

— Харесва ми прическата ти — отбеляза Роз. — Изглежда толкова младежка и небрежна.

— Поне ме настрои по-оптимистично. С Лили прекарахме тежка нощ: вчера я ваксинираха.

Роз отново притисна Лили.

— В това няма нищо забавно. Да видим какво можем да направим. Да влезем тук, миличко. — Носейки я на ръце, тръгна обратно към приемната. — Ела да видиш какво съм ти донесла.