Нора Робъртс - Червена лилия

Намръщеното личице мигновено доби лъчезарен израз. Преструвайки се на нацупена, Хейли доля бирата си.

— Ето на кое място съм аз в списъка на любимците й.

— За теб бирата, за мен хлапето.

Лили обви ръчички около врата му и потърка глава в бузата му. Хейли кимна, докато повдигаше чашата си:

— Така изглежда.

Чудесно бе всички отново да се съберат около масата. „Цялото семейство на Харпър Хаус“, както мислено ги наричаше Хейли, пак седеше заедно и лакомо хапваше от залятата с апетитен сос шунка на Дейвид.

Винаги й се бе искало да има голямо семейство. Беше отраснала само с баща си. Не се бе чувствала лишена от нещо, двамата се разбираха чудесно. Той бе най-забавният, най-сърдечният човек, когото бе познавала.

Но й бяха липсвали подобни вечери, голяма компания около масата, много гласове… Липсваха й дори споровете и драмите, които знаеше, че неизбежно се разиграват в големите семейства.

Лили щеше да расте в такова семейство благодарение на Роз, която ги прие в дома си. В живота й щеше да има безброй подобни вечери с лели, чичовци и братовчеди. „Баба и дядо“, помисли си Хейли и крадешком погледна към Роз и Мич. Когато им гостуват и другите синове на Роз или синът на Мич, семейната компания щеше да бъде още по-пъстра.

Един ден и синовете на Роз, и Джош, синът на Мич, щяха да се оженят. В къщата щеше да се събира цяла детска градина.

Хвърли поглед към Харпър и си заповяда да потисне леката болка, която изпита, щом си го представи женен и баща на децата на жена, чието лице не можеше да види.

Разбира се, щеше да бъде красавица, може би блондинка със синя кръв. Кучка!

Но както и да изглеждаше тя и каквато и да бе по характер, Хейли бе твърдо решена да се сприятели с нея. Въпреки че щеше да е мъчително.

— Не ти ли харесват картофите? — тихо попита Дейвид. — Превъзходни са, а ти изглеждаш така, сякаш с мъка преглъщаш горчиво лекарство, скъпа.

— О, замислих се за нещо, което скоро ще трябва да направя, колкото и да не ми се иска — отвърна Хейли. — Животът е пълен с такива неща. Но тези вкусни картофи не са едно от тях. Всъщност хрумна ми да те помоля да ми дадеш някоя и друга рецепта. Умея да готвя доста добре. С татко си поделяхме домакинските задължения, и двамата се справяхме с най-обикновените ястия… Дори от време на време импровизирах. Но Лили свиква с твоите вкуснотии, така че не е зле и аз да се науча да приготвям това-онова, когато се наложи.

— Хм, кухненска помощничка, която мога да моделирам по свой образ и подобие! С голямо удоволствие.

Когато Лили започна хитро да пуска на пода парчетата храна, останали в чинийката й, Хейли скочи.

— Е, някои от нас вече се наядоха.

— Гевин, защо не излезете с Люк и Лили да си поиграете навън?

Хейли поклати глава, когато чу предложението на Стела.

— Не искам да ги карам да й бъдат бавачки.

— Лесна работа — извика Гевин. — Тя обича да гони топка и фризби.

Десетгодишният Гевин бе доста висок за възрастта си. А току-що навършилият осем години Люк вече го настигаше. Можеха да наглеждат Лили, докато играят на тревата в задния двор, а те неведнъж го бяха правили.

— Щом нямате нищо против, аз съм съгласна, а и на нея ще й хареса. Но когато се уморите, просто я доведете тук — каза Хейли.

— А за награда по-късно ще хапнете мелба — тържествено съобщи Дейвид. Новината бе посрещната с радостни викове.

След играта и мелбите Хейли отнесе Лили горе, за да я приготви за спане, а Стела заведе момчетата във всекидневната на втория етаж, която по-рано бяха споделяли с нея, да гледат телевизия.

— Роз и Мич искат да поговорим за Амелия — прошепна й Стела. — Не знам дали са ти казали.

— Добре, ще сляза веднага щом я приспя.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Този път не, но ти благодаря. Клепачите й вече натежават.

Приятно бе да чува приглушените гърмежи и трясъци на космическата война, която даваха по телевизора във всекидневната, и развълнуваните коментари на момчетата. Тези звуци й липсваха, откакто Стела се омъжи.

Сложи Лили в креватчето й, надявайки се да заспи бързо, и провери бебефона и дали нощната лампа свети. Остави вратата открехната, преди да слезе отново на долния етаж.

Откри възрастните в библиотеката — обичайното място за разговори за призрака. Слънцето все още не бе залязло и стаята бе изпълнена с леко розовееща светлина. Отвъд стъклата, градините бяха в най-внушителния си вид. Лилави стръкове напръстник танцуваха над море от бели импациенси, сред които се издигаха елегантни пурпурни циклами.