Нора Робъртс - Червена лилия

— Досега не ми е разкрила какво.

— Продължаваме да търсим. Щом приемаме, че е живяла в този район, най-вероятно Реджиналд я е настанил в някой от имотите си. — Мич повдигна ръце. — Все още проследявам тази нишка.

— Ако открием фамилията й — заинтересува се Хейли, — ще можеш ли да направиш проучване за нея, както за рода Харпър?

— Би било добро начало.

— Може би тя ще ни го каже, ако намерим начин да я попитаме… — Хейли замълча, защото изведнъж от бебефона зазвуча приспивната песен. — При Лили е! Тази вечер е подранила. Отивам горе!

— Ще дойда с теб. — Харпър се изправи.

Тя не възрази. След повече от година тъжният напев все още я караше да чувства хладни тръпки, пълзящи по гърба й. По навик включи лампите в своето крило, за да не се качва по стълбите в мрак. Слънцето почти бе залязло и светлината й вдъхна увереност, както и гласовете на Гевин и Люк от всекидневната.

— Знаеш ли, ако се страхуваш да си сама в тази част на къщата, можеш да се преместиш в другото крило, по-близо до мама и Мич.

— Точно това биха искали двама младоженци — майка с малко дете в съседната стая! — заядливо подхвърли Хейли. — Впрочем вече свикнах. — Сетне се ослуша и прошепна напрегнато: — Не престава да пее! Почти винаги млъква, когато стигна до вратата, която винаги оставям леко открехната.

Инстинктивно посегна към ръката на Харпър, докато отваряше.

Вътре бе студено, но бе очаквала това. Дори след като Амелия изчезнеше, след нея оставаше хлад. Ала Лили сякаш не го усещаше. Хейли въздъхна и дъхът й се издигна като уплашено облаче във въздуха, когато чу характерното проскърцване на люлеещия се стол.

„Боже мой, това е нещо ново“, помисли си тя.

Видя я да се поклаща на стола, облечена със сивата си рокля. Ръцете й стояха отпуснати в скута, докато пееше. Гласът й бе приятен — нежен и мелодичен. Успокояващ глас, подходящ за приспивни песни.

Но щом извърна глава и погледна към вратата, кръвта на Хейли изстина като хладния въздух в стаята.

На лицето й нямаше усмивка, а ужасяваща гримаса. Очите й бяха изпъкнали и зачервени от гняв.

Ето как постъпват те. Ето какво ти дават.

Докато говореше или предаваше мисли, силуетът започна да се разпада. Плътта по костите се стопи и на стола остана скелет в дрипи, който продължи да се поклаща.

В следващия миг и той изчезна.

— Моля те, кажи ми, че и ти си видял и чул същото!

— Да. — Харпър стисна ръката й и я повлече към креватчето. — Тук е по-топло. Усещаш ли топлината около детето?

— Досега не е направила нищо, с което да изплаши Лили, но не ми се иска да стои сама. Ще бъда по-спокойна, ако остана при нея. Нали ще кажеш на другите какво се случи?

— Мога да пренощувам тук, в някоя от стаите за гости.

— Няма нужда. — Хейли придърпа одеялцето на детето по-плътно до брадичката му. — Не се безпокой за нас.

Харпър настойчиво стисна ръката й и я подкани да излезе в коридора с него.

— Беше за първи път, нали?

— За мен — определено. Ще сънувам кошмари — прошепна Хейли.

— Сигурна ли си, че всичко ще е наред?

Той докосна бузата й и за миг й хрумна, че това също се случва за първи път. Стояха близо един до друг, държеше ръката й, а пръстите му галеха лицето й.

Трябваше само да каже: „Остани при мен“.

А после какво? Можеше да сложи начало на нещо или да разруши всичко.

— Да. Не изглежда да ми е сърдита, а и няма причина. Оставам при малката, а ти най-добре слез да разкажеш на другите.

— Ако призракът те изплаши през нощта, обади се. Ще дойда.

— Благодаря за загрижеността.

Отскубна ръката си от неговата, отдръпна се и се прибра в стаята си.

Не, Амелия нямаше причина да й бъде сърдита. Хейли нямаше нито съпруг, нито любовник, а единственият мъж, когото желаеше, бе недостъпен.

— Бъди спокойна — промърмори тя. — Изглежда, още доста време ще бъда сама.

Харпър издири Хейли на следващия предобед, но трябваше да подходи внимателно към нея. Познаваше я достатъчно добре, за да е сигурен, че ако тя разбере, че той се опитва да й помогне, да разсее тревогите й, веднага ще го отпрати.

Хейли Филипс бе от момичетата, които държат да се справят сами и се дразнят от всяка проява на загриженост.

„В това няма нищо лошо“, помисли си Харпър. На нейно място много жени биха злоупотребили с щедростта на майка му или поне биха се възползвали от нея, без никаква благодарност. Хейли не постъпваше по този начин и заслужаваше уважението му. Възхищаваше се на упоритостта й, макар че често граничеше с безсмислен инат.