Нора Робъртс - Червена лилия

„И Роз, и Стела също са се грижили сами за децата си, а са се справили“, напомни си тя. Стела бе възпитавала сама две малки момчета, а Роз — три.

А тя се питаше как ще отгледа едно дете — дори с всичката помощ, за която бе достатъчно само да помоли.

След тях идваше Дейвид, който поддържаше домакинството, готвеше и просто бе незаменим. Как ли щеше да се справи, ако всяка вечер след работа трябваше да готви? Ако трябваше сама да пазарува, чисти и премества тежки предмети, освен да пази работното си място и да се грижи за четиринайсетмесечно дете?

Слава богу, че никога нямаше да узнае.

Можеше да разчита и на Лоугън, чаровния втори съпруг на Стела, който не би отказал да се позанимава с колата й, когато проявява капризи. А синовете на Стела — Гевин и Люк, не само си играеха с Лили, а и даваха на Хейли известна представа с какво ще се сблъска през следващите няколко години. Тук бе и Мич, толкова умен и мил. Той обичаше да носи Лили на „конче“, карайки я да се залива от смях. Скоро щеше да се установи в къщата за постоянно, след като двамата с Роз се завърнеха от сватбеното си пътешествие.

Много се бе забавлявала, наблюдавайки как и Стела, и Роз се влюбват. Беше се чувствала част от всичко — вълнението, промените, разширяването на семейния кръг. Разбира се, след женитбата на Роз тя не трябваше повече да отлага търсенето на свое жилище. Младоженците имаха право да бъдат насаме.

Искаше й се да живее съвсем наблизо. Дори в самото имение. В къщичка като някогашния гараж за файтони. Домът на Харпър. Тихо въздъхна и прокара ръка по гърба на Лили.

Харпър Ашби. Първородният син на Розалинд Харпър-Ашби, който бе истинска наслада за окото. Разбира се, тя не гледаше на него по този начин. Не често. Приемаше го като приятел и колега. Беше луд по малкото й момиченце и очевидно любовта бе взаимна. Хейли отново се прозина, унесена колкото детето от ритмичното проскърцване на стола и утринната тишина.

Харпър се държеше страхотно с Лили. Бе търпелив и забавен, спокоен и ласкав. Тя тайно си го представяше като неин татко… но без привилегията да спи в едно легло с майка й.

Понякога си мислеше… нима имаше нещо лошо?… Какво ли щеше да е, ако той беше истинският татко на Лили. И ако спи в леглото на майка й. Кое нормално американско момиче, от доста време лишено от секс, не би фантазирало за високия тъмнокос красавец с чаровна усмивка, кафяви очи с разтапящ поглед и задник, който те изкушава да го щипнеш?

Не че някога би направила последното. Просто на теория.

Освен това имаше и забележителен ум. Знаеше всичко за растенията и цветята. Хейли обичаше да го гледа, докато поставя присадки в градинарския център, с нож или лико за връзване в ръка.

Учеше я и тя му бе благодарна. Толкова благодарна, че й се искаше лакомо да впие устни в него.

Нямаше нищо лошо в това, че понякога й хрумваха подобни мисли.

Сдържайки дъха си, изчака столът да спре да се поклаща. Гърбът на Лили се надигаше и спадаше ритмично под ръката й.

Слава богу!

Стана бавно и безшумно се придвижи до креватчето, сякаш подготвяше бягство от затвора. Чувствайки болка в ръцете и световъртеж от усилието, внимателно се наведе над креватчето и положи детето. Докато я завиваше с одеялцето, Лили се раздвижи, рязко надигна главица и захленчи.

— О, Лили, моля те, миличко! — Хейли я потупа, погали и залюля. — Шшт! Тихо. Дай на мама малко почивка.

Изглежда, имаше ефект… ако ръката й докосваше гърба на Лили, главата на детето оставаше на възглавницата. Затова седна на пода и провря ръка между решетките на креватчето. Потупа я отново. И отново.

Постепенно задряма.

Събуди я приспивният напев. Ръката й бе отпусната и не помръдна, когато очите й се отвориха. В стаята беше студено и мястото на пода, където седеше, приличаше на ледена пързалка. Ръката й бе изтръпнала от рамото до върховете на пръстите, закрилнически обхванали гърба на Лили.

Силуетът със сива рокля седеше на люлеещия се стол и бавно пееше стара приспивна песен. Жената срещна погледа на Хейли, но продължи да пее и да се поклаща на стола.

Шокът разсея унеса й и сърцето й подскочи.

Запита се какво да каже на призрак, когото не е виждала от няколко седмици. „Здравей, как си? Добре дошла у дома?“ Каква беше най-подходящата реплика, особено когато призракът е напълно смахнат?

С настръхнала кожа, Хейли бавно се изправи и застана между стола и креватчето. За всеки случай. Защото имаше чувството, че в ръката й са забодени няколко хиляди иглички. Притисна я към тялото си и енергично я разтри.